Безчувствен
път
Може би, ако
не беше пътят нямаше да я срещна. Да се отклоня от него може би е
безумие. Но нали трябва да се рискува? Пътят пред мен не
казваше нищо. Почти нищо, ако не се смята вятъра, който разнасяше прах. Тя правеше
невъзможно виждането напред.
Камъните вкопани в
пътя и покрай него, бяха немите свидетели на срещата. Може би, ако се бях
отклонил нямаше да срещна съдбата. Но, тя беше на пътя и ме чакаше в жегата и
праха, който се стелеше навсякъде. Влизаше в очите, пълнеше обувките и
предизвикваше миражи. Именно тогава я
видях. Всъщност усетих. Бях нагазил в чужда територия. Съдбата ме очакваше. Не
знаех, но разбрах. По-точно единият ми крак беше стъпил на болката. Ужасяваща
болка в глезена. Бях със сандали. Извиках и паднах долу. Тогава я видях. Отдалечаваше
се от мен с пълзене… Пясъчна мъглата бавно се източваше нагоре. Маранята, която
с помощта на вятъра и праха правеше миражи се изпари сякаш никога не е била на
пътя, където се осъществи моята среща. Съдбовна среща с отровна змия, която
избяга с пълзене в камънаците край пътя.
Понякога безумието е нужно за да осъзнаем, че риска да се
втурнем в неизвестното си е заслужавало. Може би, но пътят пред мен не казваше
нищо. Не отронваше и дума за съчувствие на положението, в което бях попаднал.
Оставаше единствен, свиреп и непоколебим в чувствата си,
вятърът, който продължаваше невъзмутим да разнася пясъчните си мъгли, които
правеха трудно виждането напред!
В.Софин 18.07.2024год.
Няма коментари:
Публикуване на коментар