понеделник, 16 март 2015 г.

"Бълхите" на пътя



В тези тежки времена за живеене, когато трудно се намира работа, вие злощастни приятелю сте шофьор на автобус. Всеки ден се налага, да ставате рано. Бързате за столицата с първия си курс, който е точно в шест. От постоянното друскане по разбитите пътища на страната, понякога ви призлява и често се замисляте, дали да не си намерите по подходяща работа. А и друго ви тормози. Ония хора, нарекли себе си шофьори, които редовно ви засичат на пътя с неопитността си.  Те навярно мислят, че всичко им е позволено, щом в джоба имат книжка.  Вие, като стар и опитен водач, дори и да не искате, трябва да се съобразявате с аматьорите на пътя, защото сте длъжен да опазите, не само пътниците, но и себе си на шосето, което не прощава грешки.
Принуден изцяло от безработицата в страната , вие опитния шофьор с дългогодишен трудов стаж, работите почти без почивка по цял ден. Автобуса , който разбира се не е ваш, а на шефа, щъка редовно по линията към столицата и обратно на връщане, към малкия планински град Самоков, в който естествено живеете вие.
Почти с всичко сте свикнал, като водач: с разбитите пътища; с разнебитения стар автобус, който карате; с измамата по бензиностанциите, където често смесват дизела с вода и някои други неизвестни вам съставки, от които често возилото киха недоволно и двигателят се дави. Дори  склонен донякъде разбирате,и любителите на високи скорости, които са млади, буйни и кръвта във вените им, не е още изстинала.
Едно нещо обаче, постоянно ви тормози и вечер дълго не можете да затворите очи за сън. Когато успеете все пак, сутрин се будите притеснен. Умът ви бяга все към вечния недоволен клиент. Той редовно ви тормози по пътя и изпитва вашите нерви, които  винаги са опнати като въжета за простор.
И така. Вече сте на старт за първия сутрешен курс. Успели сте да раздадете билетите; да преброите парите; да запалите двигателя; да затворите вратата на автобуса и вече се виждате почти потеглил, когато от тъмното  срещу автобуса,изплува фигурата на закъснял пътник с голяма раница на гръб.  Видели нервното му ръкомахане  с въздишка отваряте отново. Правите го, защото вашия шеф е наредил да не изпускате клиент. Слизате за да поемете тежката раница на закъснелия,която настанявате удобно в багажното отделение на автобуса.  За ваша зла участ новодошлия пътник се оказва, не човек а „Бълха”, която ще ви хапе яростно, чак до столичния град. Подавате билет на клиента и чакате да развърже кесията си. Да, но като чува цената, която му се вижда неизгодно висока, пътника почва да се пазари.  Вие, обаче сте научил урока от шефа, който постоянно тъпче ушите ви с наставления, които според неговия неписан правилник са, че клиента е винаги в правото си. Затова го изчаквате търпеливо да се успокои. Щом усети, че сте непреклонен, най-после той плаща, като не престава да мърмори, че всички шофьори били корумпирани и смъквали кожата на такива бедни пътници като него.
От мрънкането му почва да ви писва, затова без да го изчакате да седне, потегляте рязко. Недоволния пътник политва изненадан, но все пак успява някак си да се залови без да падне. Вместо да млъкне и заеме мястото си най отзад в автобуса, клиента започва да крещи пред всички, че искате да го убиете. Тактично вие си замълчавате. Да но пътника, който се оказва вашата тормозеща бълха не млъква. Продължава да бръмчи в ушите ви дори когато най после успешно сяда на мястото си. За вас шофьора е хубаво, че мрънкалото е седнал най отзад, да но за клиента не, защото  се оказва с разстроен вестибуларен апарат. Тъкмо стигате до завоите, които днес взимате нервно и бързо, когато „Бълхата” седяща най- отзад, отново почва да ви хапе безжалостно. Крещейки нечленоразделно пътника съобщава, че му е лошо и ви налага да спрете. Естествено не чакате дълго да моли и спирате. Пътника слиза пребледнял като мъртвец и повръща ранната, погълната закуска. Това негово действие обаче, не пречи на хапливия му език да бълва обиди. За него вие сте, изпечен негодник, който трябва да  стои вкъщи, а не да се прави на шофьор. За да престане с хулите,  успявате да разместите пътник, за да може „Бълхата” да седне зад вас. Леко облекчен от това обстоятелство пътника временно затваря уста. Прави го, за да поеме глътка свеж въздух от прозореца зад вас. Внезапно пред погледа на недоволния пътник лъсва язовир „Искър”. Видял толкова много вода на едно място, мехура на „Бълхата” не издържа.  Ръмжи в ушите ви, че има болни бъбреци и  заповядва веднага да спрете, за да не свърши вътре работата си. Ядосан от това ново предизвикателство за вас, от немай къде спирате. Без да се смущава от пътниците в автобуса, отстрани на пътя „Бълхата” се облекчава.
 Вече сте закъснели от разписанието на шефа. Знаете, че няма на време да пристигнете до автогарата. Най после успявате да качите временно, доволния, свършил работата си пътник  в автобуса. Тръгвате позеленял от нерви. Внезапно без да видите, усещате неприятния поглед на „Бълхата” дишаща във врата ви. Нищо обаче не може да направите, затова се съсредоточавате в пътя примирен. Нечакана, изненадващо до ушите ви достига, разтърсваща кихавица. Пръските от нея, опарват голия ви врат и дори започват да се смъкват по надолу, където се крие от чужди погледи, вашия почти овлажнял от пот и нерви потник. Неподготвен за случилото се за момент изпускате волана, който непослушно самостоятелно завива вляво. Изваждате голям късмет. От другата страна на платното липсва движение. Успявате най после да преборите кормилото и спирате отново. Обръщате се към „Бълхата” зад вас за да се скарате и дори, сте готов да я смачкате от бой, когато с повишен глас, тя започва да крещи срещу вас с поредните незаслужени обиди. Пътниците в автобуса, също вече са изнервени. Напрежението нараства. Почти ескалира. В този момент внезапно сте осенен от съвета на шефа, който винаги е втълпявал мисълта у вас, че клиента е неприкосновен и винаги има право. За това, въпреки че бяхте разтворил уста за благословия с цветисто измислени от вас, обидни епитети я затваряте. После набрал кураж отнякъде намирате сила да се извините на всички пътници. Почти докаран до психологически срив, най после успявате да видите усмихнатото лице на столицата, което вещо ви показва рекламите по билбордовете край пътя.
На автогарата, където пътниците слизат, облекчен за момент въздъхвате виждайки как „Бълхата” нарамила тежката раница,  изчезва от погледа ви. Скромна столицата успява веднага да я скрие от очите ви, от които бликват сълзи на радост. С треперещи пръсти изваждате цигара. Палите. Вдъхвате ароматния и дим и най после се успокоявате. Дори изричате думите: „От къде по дяволите се раждат такива пътници? Защо трябва, Боже да има бълхи, които щастливо цял живот да хапят!?”
Докато тия мисли тичат в главата ви, пред вратата на автобуса напират нетърпеливо новите пътници. Няма как! Отново раздавате благосклонно срещу пари, билети. Докато чакате търпеливо всички да заемат местата вътре, внезапно си спомняте за всички ония бълхи, които са ви хапали по пътя досега. Сещате се дори за бръмчащите пияни мухи, които често качвате и които предизвикват конфликти с кротките пътници.
Именно тогава за да ви отчае, отнякъде изниква в главата, крилата благословията на отдавна починалия ваш баща: „Учи синко! Учи за да бъдеш шеф и да командваш!”
Уви! От мързел завършихте едва осми клас. Добре, че беше казармата, където успяхте да вземете книжка за шофьор. И ето ви сега! Слушате искате или не, бръмченето на недоволните пътници, дрънкането на стария автобус по разбитите пътища на страната, и се подчинявате без да искате на всички, които срещате.  А всичко, бе друго, когато бяхте млад, силен непоколебим, уверен. Всичко това остана там някъде далеч от вас, сред праха на пътя в спомена.

Няма коментари:

Публикуване на коментар