Центъра, който събужда спомена у мен!

                                                                            

Понякога, идва в съня ми. Неканен, избелял, но все още жив… Сякаш беше вчера… Самоков! Центъра! Някога!

Докато разхождам себе си, по паветата  към така наречената някога „Чорбаджийска фурна”, споменът неочаквано изгрява в мен. Отново виждам как заедно с други самоковци, чакахме пред нея, неистово с  търпение, да докарат  хляба, който редовно закъсняваше от хлебозавода ни. Дългите опашки… Репликите, да не се дават, повече от два хляба, за да има за всички… Това стигна до съзнанието ми, когато минавах един ден от там, към центъра на града ни. Спуснах натежалите си от спомени крака, покрай гимназия „Константин Фотинов” и отново видях вече изчезналата малка сграда в двора, където, като деца ходехме на зъболекар. Докато гледах нататък, внезапно изгря мисъл в главата ми, че някога, когато бях в осми клас имаше лятна бригада. В гимназията на мястото на чиновете, бяха сложили русенски легла, където нощем спяхме.  Всяка сутрин, строени като войници на двора, бяхме разпределяни като хора, които бяха нужни в помощ на селското ни стопанство. Прибирахме сено, плевяхме картофи. Череши, ягоди и какво ли още не… Всяка вечер в гимнастическия салон се провеждаше забава. Или казано, тогава дискотека. Още звучи в мен блуса на любимата моя група „Дийп Пърпъл”. Всичко това се изгуби във времето, но въпреки това все още тлее и е живо в мен.

Отминавам, бързайки към центъра и стигам до някогашното кино „Рила”. Днес то изцяло е превзето от магазини, банка, заведения  за кафе и питие, и  не на последно място, книжарница, която изглежда смутена и подтисната от обстановката превзела сградата. Когато тя имаше честта да бъде кино, много от нас самоковци с нетърпение, чакахме в града ни да пристигне нов филм. Много обичахме да гледаме прожекциите с Гойко Митич за живота на индианците. Не се отказвахме и от любовните драми на които, често можеше да се види, как разчувствани млади жени, впечатлени от неправдата показана на екрана, хлипаха неудържимо. Индийските филми, също пълнеха и двата салона, малкия и големия. Френските прожекции с Ален Делон, Чарлз Бронсън и други любими артисти, също вълнуваха гърдите ни в които вярвам, все още бие самоковско чувствено сърце.

Хвърлям замислен поглед към площада и за кой ли път спомена оживява пред мен. Виждам как марширувахме някога на манифестации, които бяха задължителни тогава. Стария площад изцяло облечен с плочки, бе свидетел на много инициативи.  Една от тях беше клетвата, която българските воини, даваха пред народа и родината… Там и аз дадох клетва…!

Посрещането за нова година, когато окичена в гирлянди огромна елха, радваше, децата които бяхме тогава…

Лично  помня, как бях излъган да седна в скута на дядо Мраз, който нещо ми говореше, но аз разбира се не го чувах, защото погледа ми следеше малката свирка в ръката му,в чийто край имаше пиленце. Днес разбира се студения Мраз е заменен с по-топлия дядо Коледа, но въпреки това, ние децата тогава бяхме щастливи и на малкото играчки, които щастливо докосваха ръцете ни.

Центъра на града ни беше почти изцяло превзет от павета и когато манифестирахме в деня на писмеността на 24 май, краката ни с обувки, които имаха железни налчета отдолу, чаткаха издавайки загадъчен звук. Отстрани гордите ни родители следяха с интерес нашите детски шествия. С песента „Върви народе възродени!”, минавахме покрай многобройния тогава струпан на площада народ. Държейки портретите на двамата братя Кирил и Методий и българското знаме с усмивки по лицата, ние бързахме да завършим инициативата за да се присъединим към очакващите ни с нетърпение родители. Цялото това пъстро шествие тръгваше от детските ясли, продължаваше покрай музея и читалището от една страна и старата чешма и кооперацията „Михаил Дашин” от другата. Улицата ., която днес спира днешния площад право на горе, където стигаше до двата днес самотни смърча, които бяха свидетели  тогава на нашите самоковски инициативи. Обикновено след манифестации, плакатите и знамената, които носехме с нас,оставяхме в гимназията „Константин Фотинов. После се присъединявахме към мнозинството следейки с интерес, шествията и на другите училища.

Тук там на площада, продаваха дъвки,сладолед, балони с дървени свирки на тях и разбира се слънчоглед, който превземаше чистия площад с люспите си.

В посоката в която днес, все още гледа, старата банка и отдолу някогашния ресторант Славянка съществуваше градинка с пейки. Имаше шадраван, който весело пръскаше студена вода и караше погледите ни да се спират на струйките, които се опитваха да хванат горещото слънце през лятото. Пред водоскока стоеше на пост препарирана мечка, която канеше тогава нас малките деца за снимка. Днес това място е превзето от висока модерна сграда, която е офис на вестник „Самоков -365”, салон за красота „Максима, козметично студио „Елица”” и много адвокатски кантори.

Киното на което от едната му страна живеят все още смърчовете се намираше големия салон. От другата страна се криеше скромния малък. Встрани от него дремеше самотна будка за вестници. Още една съществуваше и пред „Козела” до автогарата. Всяка сутрин имаше опашка за вестници. Струващи символично, едва няколко стотинки, те караха нас самоковци нетърпеливо да чакаме и се докопаме до магията на словото.  Все пак беше началото на демокрацията. На фона на празните тогава магазини, където всичко бе с купони и с голямо търпение и многобройни опашки, ние развълнувани от обстановката в страната ни, се редяхме търпеливо за пресата.  Тя естествено пристигаше редовно със закъснение от София. Докато чакахме примерни пред будките, споделяхме по между си, дали вестниците ще стигнат за всички. И когато най после те идваха, наставаше блъсканица и оживление. Тия които бяха най отзад на опашката съветваха продавачката да не дава, повече от един екземпляр от вид. Въпреки това винаги се намираха хора, които взимаха повече и предизвикваха недоволно коментиране от чакащите. Всичко тогава ни се виждаше интересно. Доскоро заклеймявани и притеснени вестниците бяха освободени и показваха на невярващия мъжки поглед, дори снимки на съвсем голи тела. Знаем, че всичко невиждано и до тогава забранено е много желано. Затова и провокативните броеве свършваха най бързо. Спомням си, че вестник „168 часа, беше най скъп. Едва лев и тридесет и няколко стотинки. Имахме пари тогава и друго с тях естествено нямаше какво да купим. За това купувахме илюзии. Илюзии за по добро време… Бяхме жадни за знания и поглъщахме лакомо тогавашните любопитни издания. Често чувах как хората споделят, че времето било такова подходящо и който дори нямаше понятие от преса тогава издаваше вестник. Днес уви, повечето от нас не могат да си позволят да дават пари за  волности.. Обременени от тежкия начин на живот и търсейки начин за оцеляване, хората забравиха за вестниците. Други пък с помощта на новия приятел, компютъра са осведомени за всичко случващо се около нас.

Някога площада гледаше към книжарница ,която с неонов надпис отгоре съобщаваше на Самоковци, че това е „Литература”,.От там можеше на символична цена да се купят книги. И тук, опашките и връзките влияеха като всичко друго на около тогава. Чуждите автори, свършваха най бързо. Класиката, която беше на мода, също. Миризмата на прясно отпечатани книги, отново достига в съзнанието ми оттогава. Отгоре точно над книжарницата се мъдреше хотела на града ни.

Днес единствено старата чешма си спомня времето когато от другата страна на улицата имаше  магазини. От там баща ми успя да купи без опашка и без да се реди, детските ми ски, пиринки… , които тогава нямаха и понятие от автомати.  Вместо това, те бяха оборудвани със здрави каишки, които стягаха ботушите и държаха с успех малките ми тогава ходила. Щеките и те изцяло дървени, като ските помагаха на ръцете ми, превзети от вълнени ръкавици да не се плашат от падане.

Старото читалище „Отец Паисий” също е обременено с многобройни спомени.  Безкрайни театрални постановки, концерти на известни български певци и състави; празненства на училища и много други самоковски инициативи.

В сградата  където някога се намираше обредния дом и където много от нас чуха сватбения  марш на Менделсон днес се намира офиса на самоковския вестник „Приятел”. Отдолу  някога съществуваха „Халите”. Спомням си за кой ли път, дългите опашки, когато докарваха от така наречената „дефицитна стока”.  Естествено ставаше дума за храна.  Вътре, когато влизах там се чувствах, като в храм. С голямо нетърпение дърпах някой от родителите си, към щанда за риба, където обикновено взимахме скумрия или хек за пържене.  Днес отвън банки са превзели едната част. Другата е магазин за мебели.

Между „Халите” и  Д С К –Държавна Спестовна Каса съществува все още в спомените ми един павилион, изцяло направен от дърво. В него продаваха сувенири от града ни. Освен цветни картички с изгледи от Самоков и Боровец, там се мъдреха и декоративно направени с талант и любов къщички. Явно бяха сглобени от завода за регистрационна техника, който  тогава се занимаваше и с шир потреба. Павилионът е известен и с любовните срещи, които Самоковци организираха пред него. Като се кажеше: „Чакай ме пред Бобка!, Всеки знаеше тая парола и естествено, много млади хора се виждаха там. Споменът за това остана в историята на града ни.

Всичко тече, всичко се променя! Дори хората, днес са други. Въпреки всичко това спомена е тук, вътре в мен. Често виждам в съня си онова вече позабравено време. Това беше времето на моето детство. Стария  център и хората, които крачеха усмихнати по тротоара и пишеха историята с делата си за нашия скромен, малък но изключителен град на име Самоков.

В.СОФИН  преживелица или някога от това което събуди спомена в мен.  Може още да се пише, но оставам молива за да дам правото и на другите да споделят нещо за миналото на града ни.

20.02.2015год