Мълча с талант!

           Знаех си, че имам талант. Вярвах в това, но не разбирах, точно в какво се състои той. Един ден прозрях истината.

Знам че каквото и да хапна , все дебелея. Това си е талант на организма

Каквото и да пийна, без значение, алкохол или вода слабея. Значи има нещо странно в мене което не разбирам, но наричам талант.

Когато мислех да протестирам пред жена си, тя бързо ми свиваше сърмите и езика  готов да се развърже се завързваше още повече.

Каквото и да кажех на шефа, той ме прекъсваше с „нежните думи”: „Гледай си работата!”

Гледах я аз, гледах, а шефа като видя това и започна да ми се кара: „Защо не работиш, мързеливецо!?-попита ме, намръщено.

-Нали ми казахте да я гледам!? И аз това правя, зяпам а тя не иска да се върши сама.

-Умник се пишеш ти! Марш да вършиш задълженията си! После те чака наказание…! –добави тия думи шефа и ме остави да превия гръб в бачкане.

Унизен от  студеното течение на живота, обиден от всички реших, че имам талант да си мълча. Отначало започнах да отговарям само на въпроси с „Да!” и „Не!” Оставях другите да говорят, колкото си искат. И когато ме питаха, дали ги чувам, отговарях с „Да!” или „Не!” Всичко зависеше от това, кой ме тормози. Ако пък, някой искаше от мен съвет и питаше: „Какво ще кажеш?” Казвах пак „Да или не!”

Знаех, че чийто език много плещи,

често бива стискан в клещи!

По едно време, толкова ме домързя да отварям уста за да и не, че преминах на звуци, които разбира се бяха: „А!”, „О!”, „У у-у!” и други такива мои произведения на изкуството.

Мълчах пред шефа с ниско сведена глава и гледах връзките на обувките си. Не изказвах никакво мнение.

Мълчах пред жена си, когато ми искаше пари и зяпах някъде над нея.

Не приказвах и пред  децата, когато настоятелно искаха да им купя шоколад. Само им подарявах, безплатно усмивки.

Дори мълчах виновно пред тъща си, която ми казваше, че съм идиот и дъщеря и не заслужавала да живее с мухльо като мен.

По време на избори избягвах мълчейки емоциите, но прибирах мълчаливо полагащите ми се пари.

В банката, когато ме попитаха: „Кога ще върнете взетия кредит?” отговорих единствено с мълчание и ниско засрамено, сведена глава.

Така без да усетя, взех че се превърнах в егоист. Започнах да говоря, но само със себе си. Когато вървях по улицата и срещнех някой случаен минувач, млъквах и гледах в другата посока. Щом отминеше езикът ми самостоятелно започваше да мели думи до безкрай. На спортни мероприятия  пък, като ходя обикновено крещя! При това така изкусно, че никой не разбираше какво точно правех. Все пак нали имам талант!?

Когато, някой нахалник поискаше пари в заем от мен, отново мълчах и като риба се пулех и примигвах смутено.

Дори си спомних, че мълчах, когато срязах гумата на колата на комшията паркирал пред входната ми врата.

Лошото е, че всички забелязаха таланта ми на мълчание. Помислиха, че не ми е в ред главата. Какво нещо бе? Като гледам как живота се е стегнал здраво, като в менгеме, как да отпусна свободен език? Кажете ми как?

Вместо да получа помощ и съвет от всички мои познати, които не ме разбраха тогава, получих реални  действия от тях. Обадили се бяха анонимно, че някакъв странен индивид, ги тормози с мълчанието си. Веднага без да знам, изпратиха  на среща с мен, две яки момчета, санитари, облечени в бели престилки. Докато кажа: „А!” и премина на „Б”, чевръсто ме опаковаха в усмирителна ризница. Лекарят, психолог ми обясни, че всичките ми познати, злословили яростно срещу мен. Трябвало  държавата да се намеси, защото на обществото  било нужно,  ангел пазител. Това у нас било лудницата. Сега стоя или лежа самостоятелно в стаята си. Пред всички луди мълча и се заканвам с пръст. Щом остана сам си позволявам да муча. Бяха ме чули обаче, защото ми излезе прякора: „Кравата!” И какво от това…? Нали аз все пак знам, че това си е талант!?

В.СОФИН