Когато законът се почувства обиден

       Една ранна пролет, сутринта ставам за работа. Адски студ отвън. Настинала съм нощес. Спала на отворен прозорец. Слагам забрадката останала от майка ми. Едва се виждат очите ми. Добавям и шал през лицето с цел да не личат синините от двубоя нощен с моя мъж, когото обичам и за да не дишам влажния,  сутрешен въздух. Така подходящо опакована скачам в трабанта и тръгвам за работа.

   Още на първата пресечка усещам и виждам, как стоп палката или „Слънчогледа” на бдителните в страната ни полицаи се вдига застрашително срещу мен. Спират ме и ми задават въпрос:

-Ти да не си паднала от Марс,  ма?

-Сигурно! –отвръщам с ирония аз и добавям:

-Нали господин полицай, жените сме от Венера?

      Вместо да се омилостивят от отговора ми безкомпромисни в стил и поведение полицаите ме питат:

-Наредбата знаеш ли?

-Каква наредба? Не съм чула нищо? –рева аз леко изплашена.

-Забранено е да се носят бурки на обществени места, защото не може да се вижда лицето.

-Ама аз, не съм с бурка!? –роня сълзи, с цел да предизвикам съжаление.

-Така е! –констатират пазителите на закона и добавят:

-Но лицето ти го няма госпожо? Само очите прозират. Кажи ми, как да не се усъмним? Може да си престъпничка...? Я дай си документите за правоуправление и личната карта!

Чух се да казвам за оправдание:

-Остана у шефа. Едва завчера започнах работа... Искаше да ги снима и му ги оставих.

-Ти да си чула, че лична карта не се дава? –удариха ме с нов въпрос блюстителите на реда.

-Е, така е... не отричам! Ама той настоя? –рева в отговор, но това не ми помага, защото в ушите ми прозвуча:

-Хайде с нас! Арестувана си!

-Това защо? – питам леко сащисана.

-Защото си без документи, ма...! –обяснява ми с гальовен глас един от полицаите и добавя:

-Петдесет лева глоба се полага... А със сигурност и за това, че си се омотала и ти се виждат само очите, ще отнесеш още една глоба. Но това ще го реши местния съдия.

-Че у тая държава, човек не може ли да настине?  -проплаквам с надежда за съчувствие. Вместо това получавам в отговор:

-Може!  Но, да не е в разрез със законите на страната ни.

-Ама нали е много студено господин полицай!?  -проплаквам отново и чувам:

-Не бой се, ма...! Ще те сгреят...! Нали ти обещахме глоба? И ще си я получиш от общината.

-Невинна съм, полицай... –роня сълзи уплашена, като никога досега.

-А-а-а! Всички така казвате... И после с лекота престъпвате закона. Хайде! –заповядват ми те и щракват белезници на ръцете ми. После ме откарват в управлението за изясняване на самоличността...!

  По-пътя мисля и откривам, че държавата е права... Ако бях терористка? Тогава какво? Ще направя пакост. А това, трябва да се предотврати, веднага и на място!

   Свобода ли?  Тя не е удобна лъжица за всеки. Разрешена е само за големете риби... Ние дребните, цацата де, трябва да ни хващат дето се вика, още в зародиш...  Както казват някои немедленно от раздаващите се за страната, ни за спазване на реда, полицаи.

В.Софин