За дрямката в спалния вагон

Бе в началото на декември, когато внезапно бях обладан от мисълта, че трябва да проверя колко са удобни, спалните вагони, които Б Д Ж  предлагаше, на сънливи пътници като мен.

        Любезен шафнер ме посрещна със съпругата ми и лично ни показа, къде можем да настаним изморените си тела, които идваха от провинцията.

    Като опитен планински катерач, заех горното легло, което ме посрещна с топлите си чаршафи и меката възглавница. Горе над нас смълчани стояха одеялата, винаги готови да се притекат на хора почувствали студ в купето. Такъв обаче липсваше. Бе толкова горещо, че не издържах и се опитах да отворя прозореца. Уви! Безуспешно той отказа да ми си подчини, защото нямах в ръцете си специалния ключ, с който шафнера си служеше. Примирих се мърморейки, че ще ни опекат на бавен огън и като смъкнах дрехите си донякъде, изпънах крака в блажена почивка.

   -Трак – рак, трак –рак,движи се по релсите бързия влак! –пееха колелета на влаковата композиция и ни отнасяше, към Дългопол. Като добър и всеотдаен служител шафнера пристигна сутринта да ни събуди. Учуди се когато видя, купето подредено, а ние със съпругата ми готови за слизане. Учтив до безкрайност, той отвори вратата на вагона и ни пожела, на изпроводяк, приятен ден.

      Когато двата дена, които гостувах при братовчеда изминаха, късно вечерта в неделя бяхме в очакване на спирката, откъдето влакът,  щеше да ни върне в столичния град. С помощта на роднините бяхме се сдобили с билети за спален вагон. Лошото беше,че всеки от нас двамата, бе настанен на различни места. На съпругата и си налагаше, да бъде с друга жена, а на мен с непознат господин.

   Влакът закъсняваше убедително с десетина минути от Варна. Тъкмо мислех, че се е отказал и няма да дойде, когато изведнъж изникна и спря до нас при гарата, подканвайки с пухтене нашия багаж да се качва. Последвахме го и ние притеснени. Бяхме  посрещнати от две служителки вътре,които набързо провериха билетите ни и ни упътиха към края на влаковата композиция, където явно се намираше спалния вагон. Докато краката ми следваха съпругата, а ръцете ми стискаха чантите с багажа, погледът ми шареше любопитно от купе в купе. Някои бяха със спуснати пердета, но повечето бяха отворени. Опънали крака пътници спяха, други дремеха, а пък трети не свикнали с тия условия, четяха книги, бърникаха по-интернет с любопитни пръсти, приказваха по-джиесемите си, а гладни правеха късна вечеря.

   Най-после когато погледът ми се преизпълни с такива многобройни  гледки от купетата, стигнахме до спалния вагон. Уви! Оказа се безапелационно затворен. Без специалния ключ на шафнера, нищо не можеше да се направи. Със съпругата се почувствахме, като пеленачета хванати в капан, лишени насилствено от сън. Съвсем безпомощни заедно с търпеливия багаж в ръцете ни, помъкнахме обратно краката си, към началото на композицията, където бяхме оставили служителките, които проверяваха билетите. Учудени, че ни виждат отново, едната любезно се съгласи да ни придружи до началото на заключения спален вагон. Обади се по "Уоки Токи"радиостанция за свързване и повика шафнера, който тоя път се оказа дама. Най-после след кратки въздишки от наша страна успяхме да влезем във вагона, където бяхме проверени и упътени към вратите, където отдавна ни чакаха нашите нищо неподозиращи легла. Застанахме един до друг и с кратки почуквания си опитахме късмета. Съпругата ми почти веднага бе глътната в купето си, а аз нещастникът останах отвън сам като сираче. Потропвах вече доста изнервено по-вратата, която отказваше да се отвори. След няколко упорити бавно влачещи се минути, които ми си  сториха като часове, тъкмо десницата ми възмутена налиташе да чукне отново, когато внезапно за малко юмрукът ми не знаещ жалост налетя върху пътника, който обаче успя да се отдръпне.

-Какво искате? –прозвуча в ушите ми възмутения глас на един мъж на около четиридесет години, облечен подходящо за сън в нощница.

-Аз ли! –направих се на идиот. –Нищо! Но, случайно тялото ми има закупен билет, тъкмо за това спално купе и сега предявява претенциите си...

-А а-а така ли!? Влизайте тогава! –прозвуча заповеднически гласът на недоспалия  мъж, който бе ме изпреварил с долното легло. Отново ми се наложи да се правя на катерач. Драпайки изпълзях някак си горе, но бях омаломощен от почукването по вратата на купето. Отпуснах тяло, но очите ми отказаха да се затворят. Зяпаха впечатлени отвън светлините хилещи се  в прозореца, а пък мозъкът ми се бореше да ги брои. Настойчивото похъркване от долу ми показа, че другия пътник спи като новородено агънце. Прокашлях се изнервено, като целта ми бе, да го събудя. По-едно време явно успях, защото стана без да каже нищо и се изсули към тоалета. Останах безмълвен, когато се върна.” Кога ли най-после ще съмне! „–мина мисъл в главата ми, но през декември лесно не съмва.

    Влакът закъсняваше. Мързеливо тракаха колелата му по-линията.

    Загрижен за особата си, мъжът стана, преоблече се в костюм, обръсна се и като ми пожела приятен ден се изсули към вратата за слизане.

      Най-после достигна до нас със съпругата ми сведението, че сме пристигнали на столичната гара. Вярно с четиридесет и пет минути закъснение но, кой ги брои. Само часовникът на ръката ми сигурно. Но добре, че не му обръщам внимание, а се движа по мое неписано разписание.

   Така приключи проверката ми, колко е удобно да се вземе спален вагон. Приятно наистина, но несвикнало с такива изнежвания тялото ми отказа съня.

   Мисля си, че в обикновеното купе е по интересно. Там можеш да побъбриш с другите пътници, да поспориш за политика, да чуеш клюки и като се измориш да задремеш неусетно. Това е друга работа, нали?

В.СОФИН