На матура за култура!

          Като се замисля за родителите си и усещам, как на времето са били късметлии...

   Вярно, явявали са се и те на матура. Изкарали честно изпитите. Ама дали е било така? Червеят на съмнението гризе душата ми и тихо ми нашепва мисли, че някак си са заобиколили закона. Гледат ме родителите в очите и се подсмихват. Лесно им е на тях. Не те ще треперят, не те ще проклинат ръката изтеглила, задачите по математика и темата по български език и литература. Дори няма те, да  са на матурата.

     Зор, зор да стигна да дванадесети клас. Хубаво пристигнах, но не на бял кон, а улисан в последните две години, да закачам момичетата в клас. Да ама днес с тия измислени проклети изпити? Не, че се плаша от тях. Ужасявам се...

   Тъкмо влизам в стаята където, ще се проведе изпита по математика и сядам, когато проклетата камера следяща непрекъснато моите действия показа, че не съм на правилното място. След кратък спор в който разбира се аз бях победения се преместих на указания чин.

   Раздават задачите. То пък едни задачи...! Като, че ли в живота ще решавам само такива, а няма да си гледам кефа... За мое съжаление, нямам право на протест. Как да отворя уста, когато съм притеснен от камера, следяща стриктно моите действия? Ухилена точно срещу мен, тя успя да види плахите ми нервни действия. От напрежението вътре в стаята, изгризах два молива, оставих резците си на химикалката и дори от натискане счупих пергела, докато правех окръжност, подходяща за задачата. Обилна пот превзе тялото ми и страхът, че няма да се справя ме упъти към тоалетната.Измъкнах от обувката си скритите решени задачи, само за да установя, дали има подобна на изпита. Когато видях, че има, успокоен донякъде сядам отново на избрания от камерата чин. Нейсе! Успях да реша една задача. Колкото за тройка. На мен повече не ми и трябва. Няма да ставам, инженер я. С разтреперани крайници предавам дипломната си работа по-математика и бърша изпотеното от зор чело.Камерата улови всичките ми действия и като се усмихна ехидно в лицето ми за довиждане, проследи отдалечаващия мой гръб с явна закана.

     Писаха ми три на релси. Като, че ли ще се возя на влак!? Както и да е родителите ми преглътнаха двата минуса и уверен в себе си се явявам на матура по-български език и литература.

     Още с влизането в стаята на изпита, пъкленото око на камерата зарадвано ме погледна. Мен нещастния млад човек, имал нещастието да порасне и дръзнал днес, да се бори с боговете. Сядам цял разтреперан, като лист от вятър и още не чул темата мисля: ако се падне „На прощаване” на Ботев, хубаво; ако пък нечии не късметлийски ръце изтеглят, политическите му фейлетони, лошо; ако пък чуя с ушите си, Вазов и „Епопея на забравените, добре; Но ако кажат, че романа „Под игото” е избрания, тогава става направо отвратително. Имах предчувствие за „Две хубави очи” на Яворов, но вместо те да ми се усмихнат отнякъде, ми се намръщи Димчо Дебелянов . Падна се „Да се завърнеш в бащината къща...” А бе аз, хубаво ще се завърна, ама май с двойка. Докато си мисля за нещастно изтеглената  тема, обилна пот почва да се стича от уплашеното ми чело.

   Този път успях да изгриза почти докрай, химикалката от зор и дори да надраскам с безсмислици чина пред мен. След двучасов размисъл за думите в стихотворението на Димчо Дебелянов, повика на мехура ме изпрати спасяващо в тоалета. Хвърлям поглед на направените извадки, както винаги умело скрити от мен и установявам: „Да се завърнеш в бащината къща, когато вечерта смирено гасне.” Край, нито ред повече.Свършил пищова. Изгасвам и аз. Импровизирах. Писах, че авторът е бил на гурбет в чужбина и му е било приятно да се върне у дома. Откъде да знам, че е бил на война и там носталгията го е налегнала. Аз да не съм гадател? Почти ми, писаха двойка. Добре, че баща ми се застъпи за мен с три агнета в натура. За всеки член от комисията по едно.  Подарък, а не изнудване, което ми донесе тройката. Така въпреки наглия поглед на безкомпромисната камера следяща вещо плахите ми действия, успях да се дипломирам.

  Сега съм готов за абитуриент. Костюм модерен. Вратовръзка и обувки също. Да не забравя, да спомена и новата кола за дипломирането де.  Все пак родителите, оцениха труда ми. Цели дванадесет години. Не е малко нали?

     Като се замисля, някои от учениците отпаднаха, доста по-рано. Обрулени от времето, други несвикнали, като мен да спят тихо в клас, буйни, невъздържани, сами напуснаха. Радвам се, че не съм сред тях. Както казват на латински: „Дойдох, видях, победих!” Не кой да е, а камерата. Камерата приятели, която гневно и презрително ме погледна, когато взех в ръцете си, които не трепереха вече, диплома за завършено средно образование.

   Щом е средно, нека да е средно! Точно с три! Нито надолу към двойката, нито горе към четворката. Късметлия съм! Знам го, защото довечера има организирана „гонка”с коли срещу залагане. Като нищо ще спечеля. Вярно на места има камери в града, но съм взел мерки. Отдавна още докато карах бричката на баща си,  успях да открадна номера от чужда кола. Слагам ги и готово... Нека си гледат камерите, нека зяпат...  Ще хванат на дядо ми цървулите, а не моите нови абитуриентски обувки и очите ми, скрити зад маркови тъмни очила.

  Пък после... После, като дойде, тогава ще му мисля. Или пък баща ми, той. Какво толкова? Живота е пред  мен, а не зад мен, нали така?

   В.СОФИН