За срама и желанието

      Днес често се сещам, едно време, когато бях на двадесет години, колко срамежлива и прекалено стеснителна бе, моята скромна особа. Следях с поглед на вечно гладен котарак, девойките и не смеех да ги заговоря. Ако отворех случайно уста, то бе само за да измуча като младо неопитомено биче, което уплашено подвиваше опашка при срещата на две хубави очи.                 Когато девойката благополучно ме отминеше с грациозна стъпка на изящна газела, едва тогава се осмелявах да вдигна поглед. Той безсрамно се впиваше в крехките момичешки рамене, плъзгаше се надолу към тънката талия, проследяваше изумителните, зашеметяващи нежни крачета и дори се опитваше с любопитство да надзърне под късата пола. Когато обектът на въжделенията ми изчезнеше зад ъгъла на улицата, сърцето ми разтуптяно от видяното, биеше до пръсване. Аха и бе готово, да изскочи. Вместо него обаче се чуваше само една тиха въздишка изпусната внезапно от устата, която единствена се осмеляваше, когато е сама да каже нещо.

      Веднъж неизвестно от какво обзета от вълнение тя проговори, но бе разбрана грешно и определена с прозвището „нахална”. Аз и нахален! Не никога! Да, но питах се тогава, нали човек ако не опита, няма как да разбере, дали ще му отворят вратата. Надеждата крепи езика, който на моменти бълва глупости, понякога говори разумно, друг път плаче и се оплаква, но целта му е единствено и само да успее. Развързан безсрамно той опипва почвата с тема, която ще отегчи и кучето в двора. Хвърля  премрежен поглед и следи девойчето, дали ще пусне усмивка или направо ще се нацупи.

    Когато ушите ми тогава, внезапно дочуха: „Ама че нахалство!” И край. Всичко свърши преди да е започнало.

    Лесно им е на днешните младежи. Влизат в интернета прочитат, как да впечатлят момичето на мечтите си и успяват. Аз тогава, четях книги и импровизирах, но все удрях на камък. Чудех се. Дали пък сърцата на девойките тогава не бяха безчувствени. Едва ли. Когато прозвуча в ушите ми, че съм бил много добър ми просветна. Че то момичетата харесват лошите момчета. А пък аз, добър. Ще свалям звезди, ще моля луната да блести и да бъде свидетел на първите ми глупави любовни стихотворения. И то отдалеч. Без докосване с ръце, само устата мънка нещо, което знае и разбира се не се получаваше нищо.

   Добре е че днес девойките са по-напористи. Те избират, приказват и свалят момчето срамежливец. Някога когато аз бях такъв, не успявах, защото се очакваше от мен решителни действия за които нямах кураж. Така мечтаех, така копнеех, мъчех се гонех надеждата.

  Накрая въпреки стеснителността ми успях да пробия фронта и да спечеля битката с двете нежни, чувствени очи.

     Любовта  им и до днес в живота ме крепи, както слънцето което сутрин усмихнато радва всички с топлината на галещи лъчи.

В.Софин