Поезия за две влюбени очи

      Влюбен мъж, бе удавен в бистрата чистота на две хубави женски очи. Потънал изцяло в тях, той се остави на течението да го изтласка към брега. Вместо това обаче,потъваше все повече и повече.

     Не бе виновен. Дори не разбра как така се случи. На една обикновена градска улица, докато разхождаше кучето си, внезапно я срещна. Когато видя погледа и, сините бистри очи, разтвори уста удивен и поиска да каже нещо. Устата го предаде, защото не издаде и звук.

    Проследи я. Девойката се отдалечи от него, със зашеметяваща, грациозна стъпка, която накара тротоара под нея да прокънти от токчетата и. Звънът от тях достигна до слуха на разхождащия се мъж и кучето му и го обърка. Дори го накара, бавно да се обърне. Тя бе изчезнала зад близкия ъгъл на улицата, сякаш се бе разтворила във въздуха.  Съвсем ефирно се бе изпарила. Той знаеше. Помнеше. Току що беше пред него. Видение...!

     Дори бе почувствал аромата на парфюма и. Горски теменужки. Още го усещаше във въздуха. Сега вече я нямаше... Или пък се намираше някъде на другата улица, където почти сигурно се срещаше с друг мъж. Мъж който, щеше да я омае с любовен стих, съчинен специално за нея. Навярно дори, тя ще се усмихне... А той ловко ненадейно ще измъкне скрито от ревера си цвете. Една единствена, ароматна горска теменужка. Синя също като двете хубави очи, които ще го гледат мило и лицето и което ще сияе озарено от любовта.

    Цялото това сладко видение, премина като мълния пред очите на влюбения мъж. Внезапно почувства дърпането на повода на кучето  което разхождаше в момента и което бе изгубило търпение. Опомни се. Събуден вече, изтрезнял.

    Вълшебната картина, която току що бе видял мислено в представите си, бе почувствал, усетил и невероятната тръпка, за съжаление се оказа само плод на развихреното въображение. Огледа се. Улицата бе съвсем празна. Пристъпваше само той и кучето. Възрастен пенсионер с една мечта рееща се изникнала, някъде от изгубената младост. За някакъв миг само, той се бе почувствал на двадесет и няколко години... Споменът го бе уцелил. Краката му се бяха подкосили.  Споменът за първата любов, която изгаря сърцето, никога не се забравя. В устата си дори той, бе усетил аромата от най-хубавото червено вино, което някога бе имал щастие да пие.

   Очите! Сините очи в чиято чистота се бе удавил, някога. И онзи скъп аромат, който тогава се рееше необезпокояван във въздуха и пръскаше свежест на горски теменужки.  Уханието на пролет който се носеше, на влюбени гълъби гугукащи от покривите на къщите и неговия не избледняващ спомен за една отминала младост и избягала, отишла си завинаги любов.

Ти помниш ли, очите нежни,

и усмивката сияеща от ведрото лице?

Когато бяхме млади и небрежни,

влюбени когато, бяхме от сърце!

В. Софин