понеделник, 9 май 2016 г.

Панчо, писател по-призвание!



     В необичайното днешно особено трудно време за живеене Панчо, човек роден невзрачен на вид, се препитавал с писане на разкази за местните градски вестници. Следял кои от тях дават хонорар и изпращал там творенията си.  Понякога късметът го навестявал, друг път не. Но важното е, че никога не се отчайвал и упорито следвал мечтата си.
„Като нищо, големите вестници ще ме забележат.” –мислел той. „Няма начин, да не стане! Джек Лондон и той горкият е бил отхвърлян, но накрая е успял.  Защо не и аз?Трябва само постоянство!”
     Докато такива мисли смущавали покоя в главата на едва прохождащия писател Панчо, той дебнел късмета, за да чуе историята на живота си, която да го направи известен.
     За целта избрал всеки ден да пътува. Понеделник се движил с трамвая, във вторник тролейбуса. Сряда била определена за местните маршрутки, а четвъртъка и петъка за влака. В събота и неделя се промъквал и в метрото.Бачкал без почивен ден, защото знаел, че желязото трябва да се кове, когато е горещо и не го оставял да изстине.
       Със своя неугледен  вид той се отличавал от другите хора само с големината на ушните миди, които стърчали високо, като на приказните същества, наречени Елфи. Когато пуснел „антените” си, ушите щръквали развълнувано и като необикновен радар успявали да прихванат доста пикантни истории. Понякога само местни клюки, друг път караници, спор и какво ли още не.  Докато едва крепял крака в превозното средство Панчо попивал всяка изпусната на свобода волна или неволна дума. Вкъщи след като ги обработел с помощта на приятеля си перото, се получавал автентичен разказ. За да не избягат интересните реплики дочути случайно, той винаги държал под ръка приготвен тефтер. Измъквал от джоба си молив, защото знаел, че понякога химикалките отказват именно, когато ставало най-интересното, край него.
     Веднъж, една сутрин с всички, които тръгвали за работа се намирал в трамвая. Хората били изнервени. Ругаели. Все пак нормално, защото било понеделник. А всеки знае, че до петък има да се точат дълго, мързеливо и отегчително, работните дни.
         Учениците, които също били тръгнали за училище се оказали с вкиснати физиономии. Някои от тях навярно мислели за контролното по математика, което предстояло. Други се тревожели за неписаните домашни. Трети спокойно дъвчели дъвка и дори плюели на пода в превозното средство, без изобщо да се впечатляват от образователната система в страната, която се опитвала да направи от всички непукисти, честни граждани.Нищо не било в състояние толкова рано да предизвика в тях чувства. Все пак, сутрин рано, на младите още им се спи.
   Изведнъж на една от спирките влязъл човек, който развеселен неизвестно от какво надигнал глас:
-Моля! Моля! Да не, коля! Картите и билетите за проверка!
    Още не бил отзвучал развеселения глас на проверяващия, когато болшинството от хората, които дремели невинно край перфораторите започнали да извършват бързи действия, като дупчели билетчето си, което до тоя миг било цяло. Дори се чуло мрънкане:
-От къде се взе тоя бе? Защо не остави хората на мира и да върви да се наспи. Толкова рано, а е тръгнал да ни тормози...!
Контрольорът се спрял пред гражданин, явно почерпен от снощи и като не видял съдействие от негова страна казал:
-Господине билетчето за проверка, моля!
Вместо да го даде на проверяващия, гражданинът се опънал.
-Няма да ти го дам!
-Значи така гражданино...!? Вие сте без билет? Така ли...?
-Имам, но не го давам...
-Но нали трябва да го проверя? –не отстъпил в правото си контрольорът, като преглътнал с уста слюнката изненадано.
-Проверявай жена си с кого ходи вечер, а не мен!- не отстъпил леко раздразнен гражданинът.
-Но господине...! Вие сте нарушител?
-Да бе! Гледай! Виж! Имам билет. –отвърнал пътникът и мушнал пред лицето на контрольола непродупчено доказателството.
-Дайте да ви го скъсам! –протегнал ръка проверяващия.
-Как пък не! –опънал се пътникът и като  прибрал билета в джоба си добавил:
-Той си е мой и не го давам. Още по-малко искам да го видя скъсан...
-И защо господине? –запитал учуден контрольорът.
-Как защо бе? Та нали и утре, пак ще пътувам с него...
-Ама така сте нарушител...!?
-Не съм! Как да съм, когато видяхте, че имам билет. –не отстъпил в  позицията си гражданинът.
-Ей опак човек сте! Опак! –изплюл ядосан думи контрольорът. Вместо да се засрами и наведе глава гражданина възмутено рекъл в оправдание:
-Не човек, а държава бе... Тя е опака! А не ние гражданите... Все иска от нас, да и даваме пари. Дай за това, за онова... А за нас бе? Няма. Е, как да има, като ни ги прибират. Завчера дори съобщиха по националното радио, че до шести май сме бачкали безплатно за държавата...
След изказаните ядно думи гражданинът неизвестен по-име, спокойно се измъкнал на спирката, когато трамвая спрял и с бавна стъпка се отдалечил към посоката, която водела краката му на работа.
       Цялата тази история влязла в елфските уши на Панчо, който не пропуснал да запише, част от случката. След като сменил няколко трамвая и му писнало да слухти, решил да се прибира при пишещата машина, която отдавна го чакала с нетърпение вкъщи.
      По-пътя към дома си на една спирка се шмугнал чевръст младеж с голяма раница, която смъкнал в движение. Веднага заел не само едно място вътре, но и предложил другото  в трамвая на изморения си багаж. Когато на следващата спирка две жени с пълни пазарски чанти се качили и видели младия пътник, веднага почнали сръчно с език да го обработват:
-Ей младежо! Чуваш ли бе? На теб говоря! –рекла едната, а другата добавила:
-Какво ще кажеш, да станеш за да седнем ние! Все пак чантите ни, не са леки, тежат...!
-И моята раница тежи! –отвърнал невъзмутимо младия мъж.
-Ти не си ли кавалер? –провокирала го едната жена с въпрос.
-Как да не съм...?  Не видяхте ли, че като добър примерен кавалер съм настанил раницата, забележете раница е от женски род, до мен за да пътува удобно!?
-А ние? Какво да правим? Прави ли да стоим?
-Вие и без това си стоите, откакто се качихте в трамвая, като Ви гледам... Какъв Ви е проблемът?
-А на тебе? Какъв? –изрепчила се възмутена едната, а другата просто хвърлила мълнии с очи, които проболи младежа дълбоко в сърцето, което въпреки това, не трепнало.
-Аз нямам проблеми! Вие имате. –отвърнал той невъзмутимо и не отстъпил мястото си.
-Е какво доживяхме Радке? –обърнала се към дружката си възмутена едната пътничка. –Едно време имаше кавалери. Избиваха се да ни отстъпват място в трамвая...
-Така беше Ленче! Така! А днес...?
-Днес нямат срам! –обадила се в подкрепа Радка и залитнала към Панчо, който веднага се притекъл на помощ и я задържал.
-Благодаря  Ви господине! Колко сте великодушен...! А не като тоя тук, пън...!  -усмихнала се Радка.
-Няма защо! Бе удоволствие за мен! –измънкал Панчо и отново включил на шест антените на ушите си.
Ленчето през това време се заяла с едно дете, което също не пожелало да отстъпи мястото си в трамвая.
-Ей малчуган? –извисила глас тя, който дори стигнал до ватманските уши, които не стърчели любопитно. –Какво блещиш очи, като пукал бе!? Я да ставаш, че не ме държат вече краката!
Детето само я изгледало, усмихнало се и рекло:
-Лельо, като те болят краката, защо пътуваш, а не си седиш вкъщи, където ти е мястото?
-Виж го Радке! Какъв хаймана! –ядосала се на думите на хлапето, Ленчето. Все пак не посмяла, да го удари, защото днес всеки знае, че е подсъдно да се бият деца. Примирила се мърмореща и бълваща ядосана думи, които не я определяли като дама.
  Чувствителния радар на Панчо уловил и тази интересна случка.
   Лошото било, че тия разкази негови не хванали дикиш.
„Трябва ни, нещо по-интересно, нещо забързано, задъхано и чувствено...!” –заявили от редакцията на най престижния местен вестник, но все пак прибрали написаното от Панчо и забравили да му дадат хонорар. „И това, ако не е ограбване?? –тюхкал се начинаещия писател. „Не могат да измислят свои публикации, а взимат моите...!”
    Във вторника, когато пътувал с тролейбуса двама младежи се нахвърлили на възрастен човек. Започнали да го бият, защото се опитал да защити едно момиче, което те закачали с цинични забележки. Въпреки интересната история, която Панчо описал, редакцията на вестника отново отхвърлила разказа му, но не отказала да го приватизира без хонорар.
      В сряда чувствителните негови  уши,доловили особено пикантния скандал между двама шофьори на маршрутки. Въпреки това, пак ударил на камък с написаното за редакцията на вестника.
     Когато в четвъртък и петък пътувал с влака, усетил неприязнеността на ромски деца, които живеели близо до железопътната линия. Те не забравили да мятат сръчно камъни по- прозорците на композицията и дори счупили, няколко от тях. Явно така се забавлявали. Вместо да се мъчат в училище, те издевателствали със силата на ръцете си върху влака. На друг участък от линията, други опитни граждани демонтирали за скрап част от релсите.
      За съжаление и тая история не намерила нужното съчувствие от страна на редакцията на престижния градски вестник, който отказал да я публикува. Все пак с право, защото засягала правата на гражданите от малцинствата в страната.
       В събота и неделята, когато повечето хора почивали, Панчо дебнел своите нови истории в Метрото. Вътре в него, едни четели, други млади се натискали, а имало и търговци на дрога. Присламчил се Панчо  по-близко до последните и пуснал антените от елфските си уши. Извадил необмислено тефтера си и започнал да води записки. Лошото станало. Видели го.
-Ти какво пишеш бе? –прозвучал ядосан мъжки глас.
-Нищо! Просто рисувам. –опитал се да лъже Панчо, но бил разкрит.
-Ей сега ще те нарисуваме! –заканили се двамата трафиканти  и се хвърлили да го бият. Дори скъсали бележника му. Само молива оцелял. Все пак някой трябвало да запише станалото нали? Оцелял и посинен Панчо сътворил интересния си разказ. Когато предал материала на редакцията, оттам го попитали, къде е паднал.
-В Метрото! –отвърнал той и добавил:
-Бях в лапите на наркомани...!
-А виж ти! Това е интересно! Щом са те били, значи заслужил си честно хонорара си. Все пак кръв си дал, а тя се плаща. –казал му редакторът и му връчил чек.
-Я гледай ти!? –изненадал се Панчо. Когато други бият, не е интересно, но щом мен бъхтят, значи става...
    От този ден той се старал да се явява винаги посинен  в редакцията като твърдял, че е бил в центъра на конфликт, който  описвал активните му виждания за живота.
  Благодарение на постоянството си Панчо успял да направи своя страница в престижния местен вестник, където се подвизавал дълго. Все пак истината била чута. Разбрана и написана за поколенията, които някога ще се чудят за това, какви диваци сме били. Аборигени!
В.СОФИН 

Няма коментари:

Публикуване на коментар