Сънувах странен сън в който спорех с едно
Перо. Съвсем обикновено, паче. Все пак необикновеното в него беше, че бе успяло
да съхрани спомени. Толкова написани истории, толкова съдби, любови,
разочарования, успехи... И всичкото това, създадено с помощта на писателя.
Името му никой не помни вече. Никой дори и не го споменава с думи. Сякаш никога
не е бил, не е живял. Перото обаче помнеше писателя и как само! Та нали всяка
вечер насилствено трябваше да работи за него. Да пише истории, които бяха
необичайни. Някои от тях така вълнуваха Перото, че то поспираше за момент,
пускаше не въздържано капки от мастилото върху листа, сякаш сини сълзи и като
преминеше истерията му, продължаваше скрибуцайки пътя си между редовете,
начертани мислено от автора. Не известният, който пишеше за нещата от живота.
Плачеше Перото, съпротивляваше се, но бе безпомощно. Действията на писателя просто
бяха, непредсказуеми. Невероятно но, той умееше да скача от тема в тема. Така
умело гъделичкаше думите, така ги извърташе, че понякога Перото озадачено,
спираше. Понякога то, въздържано не пускаше следи от сините мастилени сълзи
върху листа, а просто изчакваше да мине тръпката на удоволствие. Перото се
радваше на смешните истории, които на моменти караха почерка на писателя да
изкача неконтролируемо от редовете и да спира за почивка. Преди да продължи
почти сухо, то биваше топвано насила в мастилото. Захранено с нова порция, Перото поемаше отново пътя на приключенията. Изкачваше планини, спускаше
долини, поемаше към градове, радваше се на селата и хората, които танцуваха
щастливо на празници по-площадите. Имаше и лоши дни, когато също като писателя,
то плачеше скрибуцайки насила върху листа... Виждаше, гладни ненахранени,
безпомощни деца, просяци, които търсеха хляба си в боклука, неизвестни болести
които отнемаха живота на хиляди невинни хора, войни водещи до тъга в душата на
всички, търсещи мир и любов. Такава нямаше...! Жестоката действителност
измислена от алчността в която някои попадаха, лишаваше, другите от щастие. За
това Перото плачеше. Но и търсеше изход към мечтите, ония сладки мечти към
вярата в човека и доброто, в любовта на Природата, която дава живот и забравя
за момент, смъртта...
Времето не
бързаше... Времето изчакваше... Да но понякога и то губеше търпение като Перото.
И вършеше неудобни неща. Отнемаше животи, които трябваха да продължат да
създават чудеса на Земята. Оставаше лошото да се шири, да мами невинните... А чувствата бягаха уплашени от
истинското, близко до сърцата на всеки един невинен вперил поглед за щастие,
което бягаше...
Перото проскърца
сякаш за последно и докато се усетя отнякъде изпълзя отвън слънчев лъч, който
подскочи върху одеялото с което бях покрит, ухапа топло ръката ми, бръкна в току що
разтворените ми от удивление очи и сякаш чух тихият му поздрав: „Здравей! Време
е за ставане!“
Надигнах се от
скърцащото от не удоволствие старо легло. Отстрани на нощната масичка до мен
лежеше Перото. Същото като в съня ми. Да но не съвсем. Това беше ново, още не
хукнало по-приключения.
Внезапно се
осъзнах. Вчера го намерих съвсем случайно на пътя. Лежеше, валяше се в праха и
чакаше своя избавител. Наведох се с любопитство и преди да осъзная какво правя,
съм го мушнал в джоба. Вечерта докато се събличах за лягане, нещо ме убоде.
Беше Перото, което поставих на шкафчето за другар през нощта, и което съвсем развълнувано от спасението си ми разказа, тази сънувана от мен, история.
В.СОФИН
Няма коментари:
Публикуване на коментар