Ех! Ако знаете
как обичам лова...! Какво приказвам? Едва дочаквам да сипне зората и хуквам
буквално за зайци в близката борова гора. И за да не скучая взимам с мен на
разходка, верния помощник Бъки, който не се разделя с усмивката си през целия
път. Пускам го свободен пред мене да надушва следата на зайците. Вместо да се
впусне усърдно в преследване, той търси някъде по-пътя кален гьол, където се
къпе. Да но затова пък аз, не дремя, а пробвам да уловя скачащите покрай мен,
слънчеви зайчета. Гледам ги с жаден поглед как бягат по пътеката, скачат
по-тревата; мушкат се в клоните на боровете; крият се показвайки единствено
слънчевите си лапички от храстите; играят по-върховете на цъфтящите билки, и
дори се осмеляват не само да галят тревите, ами и скачат мигновено в очите ми,
които безпомощно се опитват да ги задържат. Направо не само, че ми се
присмиват, а дори виждат в нас с кучето ми, пишман ловци. Да но ние или поне аз
не се отказвам. Пускам на високо, хвърлям ласо от очите си върху един ствол, където подскача мило, мъничко
слънчево, зайче. Тъкмо го докосвам, какво приказвам, почти го бях уловил и то
скача на съседния дънер с усмивката си, която не спира да извира от муцунката
му.
Внезапно зад мен
изкача щастлив от банята си в калния гьол Бъки и се отърсва в мен с цел да
освежи действията ми. Е да, усетих пръските, но бях толкова зает да преследвам
слънчевите зайчета, че почти не обърнах внимание на усмивката и закачката на
кучето, щъкащо щастливо до мен. Обърнах се за да видя дали е останало нещо от
гьола зад мен. Видях как отгоре му жадно плуваха лъчите на слънчевите зайчета.
Направо облизаха водата почти до шушка. Опитах с дебнеща походка да ги уловя,
докато пиеха. Хванах рядка кал, а те хукнаха някъде между боровете с кикот
като, че ли бях успял да изкарам гъдела в тях. Внезапно ги видях как от
преследвани станаха преследвачи. Водно конче
уплашено изхвръкна от гьола и се вдигна във въздуха. В копринените му криле
играеха безброй бляскави, слънчевите очички на присмехулно, подскачащите,
зайчета. Подгоних ги въодушевен, съвместно с Бъки. По-чевръст от мене, той
почти ги хвана, но почти, защото стигна до ленивия, кротко дремещ поток, видя
зайчетата вътре, как плуваха безметежно и скочи за поредната си баня. Изплашени
от неочакваните действия на кучето, дългоушковците избягаха в близката ливада,
където ухаеха полски цветя и билки. Няколко особено трудолюбиви пчели също жужаха наоколо, събирайки цветния прашец. Вечно закачливи
зайчетата играеха с крилата им, които прозрачни блещукаха примамливо като
диаманти.
Наблизо вдигнали
главици, първите есенни минзухари напразно се опитваха да скрият лицата си от зайчата, гладна захапка.
Изцяло пометени, те бяха мило опоскани и дори росата криеща се в тях, бе погълната
от вечно жадните „Слънчовци“.
Видял това се втурнах на помощ на минзухарите,
преследвайки отново зайчетата. Срещу тях се зададе стадо овце и те не забравиха
да се заровят в руното им. Гледах безпомощно отстрани как щипеха телата им с
топлата си зайча закачлива, слънчева усмивка. Не устояли на подигравката овцете
се скриха в гъсталака заедно с овчаря, където се изтегнаха на сянка. Зайчетата
се опитаха да ги последват. Едва няколко успяха да се промъкнат, но съвсем за
кратко. Слънцето техният най-мил покровител и родител, който ги създаваше,
контролираше закачливите им действия. Внезапно разсърдено от нещо, то скри
лъчите си зад задалите се облаци и зайчетата, милите дългоушковци, изчезнаха
сякаш никога не са били.
Изумен от преживяното подканих кучето си да
си ходим. Усмихнат той не се помая, а скочи върху мене, улавяйки ме в лапите
си. Дори успя да оближе лицето ми, което бе успяло да се изпоти от напрежението при лова. Почувствах се като негова законна плячка. Все пак Бъки успя да хване
нещо, докато аз гонех „Михаля“ през цялото това време. Доволен от разходката си
той скочи пред мен и хукна към вкъщи, където котарака Тошко дремеше щастлив на
терасата.
Да но слънчевите
зайчета бяха успели да превземат и неговото убежище. Прибирайки се видях как
топло небесното светило внезапно изплува от облаците и хвърли колебливо лъчите си, към Земята. Няколко палави зайчета подигравателно разрошиха
козината на котарака, мушнаха се проверяващи за кал в ушите му и дори нагло го
дръпнаха за мустаците. Тошко не им обърна внимание. Все пак зайчетата макар и
закачливи топлеха козината му която обичаше да ги лови, явно с търпение.
Впечатлен от цялото това видение и разходката
която бях направил, ми стана безпределно ясно, че когато отново съмне и
Слънцето ококори очи, двамата с Бъки, ще бъдем пак там сред боровата гора, потока
и ливадата, готови за новия си пореден лов на слънчеви, любопитни, не обикновено
мили, зайчета.
В.СОФИН 
Няма коментари:
Публикуване на коментар