Да изплачем душата си!

      Съвсем случайно двама съученици се срещнали на улицата. Въпреки, че не се били виждали от двадесет и пет години се познали. И тъй като чувствали, че имали нужда от откровение, решили да пият по бира и да си спомнят старите времена. Но вместо това, всеки се оплакал от по стигнатото в живота.

  Пръв след като отпил от чашата глътка бира, Дончо споделил:

   -Какво да ти кажа...? То не е за разправяне... Ожених се щастливо. От начало дори се гордеех с жена ми. Имаше защо, роди ми мъжко чедо. Но после... После от нейна страна в моето мъжко пространство нахлу заповед за забрана на събиране с приятелите, всеки петък в кръчмата. Все имало работа и има вярно, но според нея това моето си било изклинчване, бягане от проблема. Стегнах под нейна заповед къщата. Направих баня. Дори джакузи монтирах! Но да ти кажа правичката, вече ме е страх,  да се прибирам у дома след работа. Още не седнал, не сипал ракия, чувам недоволния съскащ глас на Светла. Така се казва, милата...! Подхваща темата за пиенето. Казва ми, че не я обичам и нищо не ставало вече от мен. Огледалото в коридора паднало и сега тя нямало къде да среши косата си. Съседката Пенка щяла да я види и да и каже, че е грозна. И какво от това, наборе? Какво?

-Какво? –издигнал любопитен глас, Живко.

-Ами... Не изпих и глътка ракия а хукнах, да спасявам не на решената коса на жена си. Когато монтирах новото огледало и се огледах за питието си... Беше свършило!

„Петима Петко не чакат!“ –ми каза Светла и се зае да сресва косата си, кипрейки се пред бляскавото огледало. Все пак успях да избегна скандала, но това не ми помогна много, нали!? Я кажи ми ти приятелю, как я караш, докато аз смазвам пресъхналото гърло с горчива бира? –обърнал се Дончо за обяснение към съученика си Живко.

-Нали ме виждаш колко съм отслабнал?

-Да не би да си болен Живко?

-Не -е! От любов Дончо, от любов отслабнах...!

-Значи много си влюбен? Браво! И коя е милата?

-Жена ме Ленка! Оказа се, че съм се оженил за нимфоманка. Страшна работа ти казвам, брат... Страшна! Отначало ми беше хубаво. Признавам! Млад бях, здрав и се справях. Без проблеми!Но напоследък тъкмо се върна изморен, направо изцеден от работа и Ленка ме дърпа за панталона. И даже нагло ми крещи, че ако не удовлетворя мераците и, щяла да ходи при съседа, Генчо. Веднъж даже ги спипах двамата и сега нямам избор. Опитах тихомълком да си търся работа на тавана, но и там Ленка ме намери. Скочи ми с думите:

-Ти какво? Защо се криеш от мене?

-Имам работа  несвършена! - и казвам, но тя не разбира, че съм уморен и вика:

-Ти първо свърши моята... Пък после си гледай твоята!

След тия думи Живко отпил от бирата си и с ръка обзета от вълнение избърсал, няколко  покапали на масата сълзи, бликнали съвсем истински от очите му.

-Да-а!- поклатил съчувствено глава, Дончо. Твоята е по-сложна, отколкото мислех...!

Слушай да ти кажа за Гошето. Знаеш го, беше повтарял няколко години преди да дойде в нашия клас. Та за него ми е думата. Завиждам му! Пияница от класа, вярно. Но свободен! Не се ожени. Откакто починаха родителите му, само гледа телевизия. Даже, когато крушката изгоря в стаята, където пие, не си е сменил. Веднъж само му се наложи да купи стол. Старият прогнил останал от родителите му, не издържал теглото му. Счупил се. Яде си Гошето, пие си, криви си капата и нищо!

-Щастливец! –обадил се завистливо гласът на Живко. –Пък ние с тебе, Дончо, цял живот все на работа. Ори воле, ори!

-Каква я мислехме, каква стана...! – казал  на сбогуване Дончо и като стиснал съчувствено ръката на съученика си, хукнал към вкъщи при милата. Живко от своя страна също се отправил с колебливи крачки към дома си, мислейки варианта, дали този път да не се скрие при кучето си.

Но, нямало отърване! И там го намерила Ленка.

В.СОФИН