Островът на книгата

       Едни хора въодушевено идват. Други за съжаление си отиват. Пазарът!

    Във времето, когато братът е забравил брата си, сестрата майка си, а децата са изгубили всеки дневния искрен поздрав, някъде там в центъра на малкия град живее и диша пазарът. От близките села, малко хора успели да запазят поминъка си, се опитват да спечелят по-някой лев.  Повечето от тях са възрастни хора, които идват на пазара за да оцелеят. Парите им трябват неистово! Но не за забавления, а за скъпи лекарства, защото зравеопазването си запазва правото да бъде бездушно, донякъде поради липса все на същото, пари. Те не са всичко нали? Чувствата като ги няма, освирепяваме и ставаме студени камъни със сърца от лед.

    И в тази атмосфера на задушаване, където не всеки имаше сили и време да се пазари за увеличаване на стотинките си, имаше, съществуваше остров. Малък, но притежаващ привлекателна сила малък остров. Той предлагаше на всички хора духовна храна. Стараеше се да върне усмивките, да приласкае, утеши...

Скован, боядисан в бяло всъщност малкото спасително островче беше лавка, където се продаваха книги.

    Всяка седмица възрастния Стоян обичащ литературата, упорит в своето честно дело отскачаше до близката столица. Мечтаеше той да направи светът по-красив, по-добър, по-привлекателен пристан за живеене. Грижлив записваше поръчките на хората за книги в тетрадка, която го придружаваше постоянно навсякъде из столичните издателства и книжарници. Въпреки напредналата си възраст Стоян не отказваше на никому да услужи. Посрещаше на малкия си пристан клиентите, показваше им красиво подредените отпред на стъклото книги и предлагаше култура. Повечето хора отминаваха в това без духовно време превзело сърцето на всеки гладен. Минаваха отчаяни, които търсеха хляб. Но имаше и такива които въпреки стисканите пари в отдавна продънените си джобове събираха стотинки и купуваха надежда.  Често пъти проследяваха с жадни погледи заглавията, питаха и получаваха отговор. Високата цена обаче ги спираше. Та кой днес чете книги, кой се интересува от култура, когато ножът отдавна вече опрян на гърлото стои и командва. Само едно погрешно движение и животът литнал освободен, завинаги към небето синьо.

 Търпелив Стоян не бързаше да прибере парите си. Надеждните клиенти можеха да платят и други път, когато съберат сумата. Важното е, че усмивките видени у хората от този жест сгряваха сърцето на човека дръзнал да продава мечти.

   По-някога и аз самият минавах покрай островчето на книгата. Влизах често канен при бай-Стоян и си приказвахме за книги, за култура и за отчаянието на хората докарани до просешка тояга.

   За да оцелявам в това трудно време се опитвах да пиша по-нещо на компютъра у дома си. Споделях го с моя възрастен приятел и той ми даваше съвети. По някога покрай островчето минаваха хора които бай Стоян познаваше. Питаше ме дали и аз ги знам. Поклащах отрицателно глава, но той ме насърчаваше да се запозная с тях. Думите му прозвучели  тогава огорчено в ушите ми още звучат: „Как може да не познаваш творците на Самоков?“

Вярно не ги познавах. И те не знаеха за моето съществуване. Но неговото питане предизвика трепет в душата ми и ме накараха да обещая,че някога и това ще стане. Подтикнат от възрастният човек, прописах не за друго, а защото именно това бе моето оцеляване. Дори го бях ангажирал известно време да носи от време на време моите скромни залитания в литературата на бъдещите ми тогава, непознати приятели от вестник „Приятел“. Те не знаеха за мен а и аз не ги познавах.  Все пак не без помощта и увещанията на бай Стоян един ден решително посетих и другата оцеляваща крепост, „Приятел“, където и днес се раждат във вестника им издаван трудно, правдиви думи за хората, които оцеляват.

      За да запази човек себе си като индивид трябва да намери решение. Моето тогава бе да почивам от време на време на малкия книжен остров, да разговарям с бай Стоян и да градя едно по-щастливо бъдеще. Естествено не само за себе си а и за отчаяните хора изгубили себе си в ръждясалата въртележка на живота, която ги тикаше не управляеми към нищото. Нищетата, доволна извираше... И днес вече стигнала предел, унищожава хората, убива сърцата им. Прави ги безразлични, отчаяни и нещастни...

   За това и островчето даваше от себе си любов към книгите, успокоение носеха думите на бай Стоян и това ме караше да се чувствам наистина щастлив. Щастлив бях и когато възрастният човек едва изкачващ стълбите на градската библиотека уважи поканата ми за представянето на моя книга. Книга чиято цел бе да се бори с бездуховността, да помага и да казва истината, такава каквато е и днес. Не само миналото, но и бъдещето в което сега липсва правилен ход за спасението на всички хора в чиито гърди все още стои искрено и биещо с притеснение, топло сърце.

От някъде трябва да се почне. Истината колкото и грозна да е трябва да прозвучи. Не за друго, а заради сторените грешки до днес. За отричането на всичко в миналото, за убиване на най-хубавите чувства които са любов, взаимност и един правилен път за всеки човек.

   Не бях виждал от месец бай Стоян. Когато го видях, беше напълно отчаян. Неговият мил пристан, неговата съпруга бе, неизцелимо болна. Когато тя почина, нещо рухна в гърдите на стария човек. Вървеше по-улиците изцяло загубил радостта  от живота. Смачкан, унил той бе принуден да загуби малкия спасителен остров. Кръв капеше от сърцето на стария човек. Но изход нямаше. С болка на очите си, той се раздели с островчето като на раздяла ми подари книга за спомен.

„Ето вземи, да имаш нещо от мен!“ –бяха прощалните му думи подавайки ми тънката книга на Велчо Велчев „Язовир Искър“. В построяването на който и самият бай Стоян някога бе участвал.

Виждах мъката в очите му, видях отчаяното изражение, което бе превзело душата му. Островчето потъна, но жаждата за нови знания и непокорени върхове остана в мен.

   Когато излезе следващата ми книга и го потърсих за да му я дам, не го открих. Бях щастлив, когато отново го срещнах на другия малък кръгъл остров, където мой приятел продаваше надежди от стари употребявани книги, които носеха тогава, а и днес носят в себе си история.

   Тогава не знаех, че го виждам за последен път. Когато разбрах, стана тъжно в душата ми. Нахлу студ. Потреперих вътрешно. Нямаше го вече бай-Стоян, липсва ми и днес, но завинаги с болка, ще помня неговият пристан и малкият щастлив остров на книгата, където моят възрастен приятел раздаваше култура на всички с усмивка, която остана жива пред очите ми и днес...!

В.СОФИН     В памет на моя приятел - Стойко Трифонов