На предела на оцеляването

                                                                              

      Още не бе съмнало. Денят се очертаваше добър. Това означаваше топлина за бездомните и радост за всички ония, които все още имаха очи и чувства, да усетят красивата есен. Някъде там на една прашна улица, скрита от сенките на светлините идващи от  стълбовете, дремеше препълнен контейнер за боклук.

    Внезапно и той, обзет от чувства, стар, раздрънкан, изнемощял от постоянна работа, изскърца протяжно надавайки вопли, които разгониха няколко улични котарака, търсещи прехрана в това трудно време за оцеляване. Пред вече будния контейнер за боклук, се материализира от тъмното окъсан клошар, тръгнал да търси спасение. Въпреки неистовият глад, който го мъчеше, някак бе успял да повдигне сам, ръждясалият капак и ровеше  вътре с неизмитите си постоянно, криви пръсти.  Неочаквано отнякъде изпадна, кора хляб. Разтреперан пред вкусвайки я вече в уста, която щеше да му помогне да спре болките във вечно стържещия корем, който се беше свил изцяло, клошарят поднесе към устата си спипаната „плячка“. Не успя. Изпусна я. Но още докато падаше, кората хляб бе уловена от един мършав пес, който също търсеше оцеляване. По-кожата му личеше „доброто“ човешко отношение.  Някой го беше залял с вряла вода. Бездомникът наполовина бе без козина, и изглеждаше странно розов  в едната си половина.

     Съвсем отчаян, погледът на гладният човек проследи щракващите зъби на кучето и видя как кората хляб изчезва изцяло погълната.  На нему му остана само, слюнката в устата, която трудно, преглътна. Отново пъхна  нетърпеливо ръце в раз дрънкания контейнер и внезапно настръхна. Имаше защо! Видя новородено, изхвърлено бебе.

-С уплашен вик: „Какво им става на тия хора бе!“ –клошарят хукна да търси помощ.

  Никой не се отзова на виковете му. Влезе в най-близкото полицейско управление със сълзи на очи.

Погнусен от дрехите на стария човек, дежурният сви вежди, ядосано, прокашля се усетил миризмата на гнило и попита:

-Ти какво? Работа ли си търсиш, или белята?

-Не! В контейнера има бебе! Мъртво е!

-Какво? Къде?

-Тука...! На близо... Ще Ви заведа!

-Бе...!Ти първо, седни и напиши показания, пък после ще видим...!

-Ама! Кучето!

-Какво куче?

-Може да отмъкне, трупчето...

-Сядай, сядай и пиши! –заповяда без апелационно дежурният на клошаря и се обърна към колегата на близкия стол, четящ вестник:

-Ей Костов! Не дреми, ами вземи Петков и проверете на другата улица има контейнер, стар. Знаеш го скърца при отваряне. Звънни на спешна помощ! Да дойдат и овладеят ситуацията... Пък... Пък, после ще видим...!

      Докато клошарят с треперещи ръце се опитваше, да открие отдавна забравените търсени думи в мозъка си и опише случилото се, на няколко  разкрача, на друга съседна улица, една жена на вид, не изглеждаща клошарка, ровеше в друг контейнер за боклук.

    "Плячката" изглеждаше добра. Изсъхнали, но все още годни за ядене изхвърлени чушки; започнали ферментацията си едри сини сливи, няколко омекнали пъпеша, и дори две напукани дини в които надушили сладкия сок, оси се опитваха да вкусят от щастието, наречено, оцеляване. Освен всичко мургавата гражданка успя с късмет да намери здрави дамски обувки, дрехи почти не носени и дори стара нощна лампа, която също не бе лишена от обаятелност, защото изглеждаше здрава.

    На следващата улица пък възрастен човек подгонил количка пред себе си, спря пред следващия контейнер за боклук, боднал очите му. Имаше защо! От него над стърчаха железни отпадъци годни за скрап. Така Ахмет изкарваше прехраната на многолюдното свое, семейство. И в зима, пролет, лято и есен, всяка сутрин той заедно с количката, която му помагаше да оцелее прибираше изхвърлените неща, които носеха хляб. За него, внучетата и дъщерите, които гладуваха в това забравено от Бога място. Ахмет не се гнусеше от изхвърленото. Което бе годно за ядене взимаше, което не, не рискуваше. До някъде го беше срам от очите на хората, които обвинително го зяпаха как рови боклука. Затова още не съмнало обикаляше улиците. Срещаше забързани хора за работа, поздравяваше ги с усмивка, запазила непокътната своята чистота и винаги устата му не забравяше да каже едно топло звучащо – „Добро утро! Лек ден ви желая!“

   Не е за вярване, но този човек, този Ахмед никога не поиска от никого пари в помощ. Никога не си позволи да проси. Дори и корички да беше отнесъл вкъщи, не го направи... Човек достоен за уважение, който освен оцеляване, пазеше в душата си и едно сърце, което знаеше да обича. Не само своите, но всеки един който срещнеше на пътя.

    На пътя общ, носещ различна съдба. Уплашеният клошар видял и почувствал, неправдата в света, където няма прошка дори за новородените; гражданката свикнала да препродава някои от годните неща хвърлени в боклука и Ахмет, който не знаеше какво е това лицемерие, а имаше само едно сърце. Едно но биещо с еднакъв звук за всички. Без разлика за пол, етнос или богатство. Достойно за уважение в свят на оцеляване и омраза!

В Софин