Изпепелени от чувства, спомени!

         Докато отвън в звездната лятна нощ тихо се прокрадва китарен звън смущаван от гласовете на щурците, стоя пред запалената камина и хвърлям в нея спомени. Докато тя се разгаря, чувствам как студ се разтваря в душата ми. Виждам я изпепелена.

   Първи клас! Букварът. Без жал жълтите пламтящи езици излапаха до последно страниците му.

   А някога!? Някога бях първолаче...!

      Четвърти клас! Диплома, която изтля почти без пламък. Шестиците се сляха с тройките, четворките в нея ревнаха за помощ срещу петиците, които не обърнаха внимание и примирени се оставиха на огъня.

Осми клас! Дневникът, неизвестно как попаднал в някога милостивите мои ръце. Сега пред мен догаряше с плач! Пред замъгленият ми от сълзи взор се изредиха моите съученици, такива каквито ги помнех някога, малки не порасли още. С живец в очите, който говореше, че светът е в краката им и в моите тогава, разбира се.

Днес светът догаря!!!

    Безжалостно се плъзна в пламтящата от чувства камина и дипломата за средно образование. Огънят превърна в пепел, някогашните мои мечти за красив и светъл, мирен живот.

Гледам как в безпощаден плен военната ми книжка се стопи без остатък. Последни от нея догоряха подписите на офицерите, пускали ме някога в градски отпуск от казармата.

Езикът сгря хартията в червения си пламък и се спусна вдъхновен от желание върху хвърлените му в подарък книги. Надписите вътре с пожелания мили от баща ми и майка ми, бяха напълно заличени...

  През огъня минаха и дрехите купувани някога с любов от родителите ми за мене...

Гледам как догарят  и чувствата ми вътре там в камината.

 Остава ми само едно, след като успешно унищожих сърцето в гърдите си за спомени, да ги разпръсна. Събрах пепелта и с помощта на недоволния вятър качен високо в планината ги пръснах. Полетяха като ято сиви гълъби. Превзеха пропастта, която им бях определил. Покапаха чак долу в долината по-дърветата и се утаиха, някои в минаващия там наблизо шумящ от негодувание поток.

  Всичко свърши! Споменът изгоря! Изтля и се пръсна. Останах само аз. Жив паметник, който все още помни. Но времето знам бързо ще се справи и с този проблем. Проблемът, аз!

  Някой ден ще си отида и аз подет от вятъра, разпръснат на воля сред Природата. Може би все пак ще остане нещо? Може би миналото няма да се обиди от нас и не ще си тръгне? Кой знае? Времето, което нищо не оставя. Следи от вятъра, заличава, отнася спомени. Въпреки това любовта, която крепи света остава. Тя е тук на един хвърлей разстояние от нас. Трябва само да я докоснем и се оставим да ни изпели тя. Единствената заради, която се живее. Всичко друго, пари, измама, лицемерие, бездушие и завист трябва да бъдат изгорени и незапомнени. А светът да блесне, чисто нов за истински и неподкупен, живот!

В.Софин