Отпадъкът на обществото

     Някога, някога толкова далече вече от мен, аз бях зелен, неузрял плод. Малък неоформен с неопределен поглед за света, който ме заобикаляше. Обществото не ме интересуваше, защото мама и татко мислеха вместо мен. 

  Но когато идилията свърши и бях почнал да съзрявам, неукротими дръзновени червеи започнаха да дъвчат снагата ми. Това предизвика съмнение във вече заболялата моя душа. Нагризана тя започна да се скапва. Бавно и неумолимо преди ведро засмяна душата днес се превърна в лицемерно непоносимо зверче пречещо на всички дишащи свободно да поемат чист въздуха. Преди време тя беше щастлива и поздравяваше всеки без умисъл, но сега вече бе станала, преценяващо студена...

   Полека хапан, гризан отвсякъде се превръщах със сигурност в отпадък на обществото. Станах жалък,  подъл, лицемерен, завистлив, без компромисен. Детското или зеленото, което някога сияеше чисто в душата ми изчезна. Чувствах се превзет изцяло от блясъка на парите. От мен избяга неизвестно къде, топлото, сгряващо душата чувство. В гърдите ми вече плуваше нетопима бучка лед вместо сърце. Погледът ми някога по-детски чист бе заменен от стоманено сив, безпощаден.

  Карах лъскава кола. Имах не една, а няколко всеотдайни любовници мечтаещи да намалят банковата ми сметка. Въпреки цялото това богатство бях отпадък. Огризка някаква безполезна за обществото, което искаше да живее дружно.

  Финикийските знаци, парите ми дадоха сила, но ме лишиха от справедливост. Станах, алчен, безскрупулен, неумолим към дребните човешки твари...

  Мачках всичко и всеки по-пътя си. Не прощавах никому нищо! Въпреки това се усещах огризка. Отритнат бях от обществото, което не знаеше да се бори за правата си. Обществото, което днес трудно оцеляваше... Трудно, защото времената бяха без компромисни.

  Да но обществото в неволята си бе заедно, докато аз бях единак. Опасен звяр, прогнил зъб, който болеше, мъчеше хората навсякъде по-света.

  Единаците ги убиват нали?  Те пречат на обществото да се развива. Спъват бъдещето, защото тяхното е, само те да бъдат най-отпред и дърпат конците на марионетките със сила.

   Отпадъкът, който бях с изцяло изядена душа продадена на дявола се разпадна. Вече не бях човек, дори животно не бях. Просто огризка някаква, дръзнала да се мисли за най-важна в свят изграден от корупция.

   Някога той ще се промени към по-добро. Някога ще има свобода! Но това някога ще стане, когато изчезне отпадъкът от едно общество, което заслужава по-добър живот.

Някога да, но не днес, когато всичко се руши и разпада. Човешки отношения, братя, сестри, приятели, къде са? Всеки превърнат в единак, оцелява.

Единаците трудно оцеляват. Едно копие лесно се чупи, но когато е сноп събран здрав в едно, той е непревзимаем. За да оцелеем, за да бъдем и за да я има майчица България и утре, трябва да забравим различията си, да си подадем ръка и тръгнем заедно всички напред. Защото думата „Територия“ става все по-обидна за нас. Когато липсва единение, няма и спасение!

В.СОФИН