Облеклото, когато рече да тормози човек или пък да го глези
с прищявките си, не забравя да го стори, безпощадно!
Когато бях млад,
все още неопитен младок, дрехите тогава сами при това доста влюбено превземаха
тялото ми. Скачаше чевръст панталона, криеше стройните крака, потника, лепнеше
здраво на гърба ми, а ризата не забравяше горда при хубаво време, да се развее
пред всички погледи, които я зяпаха. Естествено аз не бях важният. Дрехите бяха
на първо място. Все пак по-тях посрещат и по-акъла буден изпращат, нали!?
Чорапите също
обзети в надпревара с дрехите, бързаха да мушнат на топло ходилата ми, които
тогава бяха горещи. Обувките дремещи самотно в коридора едва видели сутрешната
моя физиономия, тръгнала на работа, скачаха чевръсто от рафта и хващаха
прасците ми и ги заклещваха безпомощно в себе си.
Да не забравя и
якето, което също се включваше в надпреварата. Правеше го не за друго, а защото
често навън времето студено щипеше обръснатата до лъсване моя физиономия и
тръпки на мраз пълзяха по-гърба ми, който се чувстваше защитен само, когато
дрехата стоеше здраво на мен.
Преди това, когато
бях обаче в казармата, униформите на войниците между тях си, често водеха
сражение. Всяка се над преварваше с колежките си, като постоянно се доказваше.
Толкова натягане никъде не бях виждал. Може би куртката тръпнеше от желание да
бъде наградена с почетна значка за спортни успехи, а обувките похвалени за
усилията сутрин винаги да бъдат първи след бягането в сутрешната физарядка.
Може би? Знаех ли?
Помня само, как
моята униформа една вечер успя да пребори другите и скатана правилно за
отрицателно време, минута само, успя да сложи измореното ми тяло в леглото за
почивка. Горда с постижението си, тя зяпаше безпомощните действия на другарките
си от високо на шкафчето и тихо им се присмиваше.
Ех, славни времена
бяха тогава! Млад силен, всичко ме слушаше. Виж днес се промениха нещата.
Рано сутрин
мързеливи дрехите ми не бързат да скочат върху ми, обличайки ме прилично.
Напротив вършеха нещата насила. Панталонът притеснен от наедрялото ми тяло
полека превземаше краката ми, а коремът, по-скоро търбухът се свиваше болезнено
сторвайки път на копчето горе, което едва имаше сили да влезне в илика,
държейки смъкващите се гащи. Ако не дай си боже, чорапите бяха забравили да
превземат прасците ми предварително, като нищо копчето на панталона се късаше и
времето за стягане за работа излиташе, докато иглата щастливо влизаше в ролята
си на покровител и зашиваше в здравата си хватка, сторената от мен злина.
Потника пък упорит объркваше посоката и вместо да легне правилно на гърба ми,
заемаше любопитно стойка, обратно. Докато губех от времето си за подготовка,
ризата неизгладена отстрани се мръщеше. Сякаш аз и бях виновен, че не се бе
сетила предишната вечер да предяви правата си за гладене. Когато най-после
свършвах и тази работа, тя упорито отказваше, да погали с топлина, раменете ми.
Добре, че фланелата донякъде благосклонна към остаряващото, безпомощно мое тяло,
успешно вършеше това.
Якенцето пък, когато скочеше върху гърба ми, с
вечно кисела физиономия, отказваше да даде шанс на ципа отпред, който упорит не
желаеше, да се закопчае. Напълно отчаян оставах разгърден, сякаш бях отново
двадесет годишен хлапак и се озовавах в коридора, където обувките ми заспали
още от предишната вечер, чакаха полагаемата им се сутрешна вакса за закуска.
Мърморейки, за правата си, те не оставяха на мира ръцете ми, докато не
удовлетворя желанието им да бъдат лъснати до блясък. Все пак шефът щеше да го
оцени и похвали тях, а не мен дъртият повлекан, който често забравяше, дори да
се усмихва на колежките си, които сутрин ме поздравяваха мило с добро утро.
Добро да бъде,
отговарях, мислейки си за младостта, която някога ме глезеше и облеклото
радваше всички около мен. Славно време беше тогава, славно нали? Но днес е
друго намръщено, отвън вали...!
В.СОФИН
Няма коментари:
Публикуване на коментар