Есенно приключение

     Няколко изморени през нощта от битката с вятъра пожълтели листа се отрониха от плачещата върба и паднаха с въздишка на облекчение върху мокрия тротоар, който мило ги приласка в скута си.

   Отекващи стъпки на бързащи за работа хора в ранната сутрин алчно, придърпаха листата с подметките на обувките си и приключението за тях започна.

     Първите успяха да се качат в Метрото, където вече изсъхнали от топлината на вагоните и човешките тела, останаха  там. Може би времето отвън ги смущаваше и те също като клошарите, търсеха място, където да се подслонят.

   Няколко от другите листа се качиха в автобуси, други в трамвая, а тия с повечето пари, дори в местните таксита, които ги отведоха до местоназначението на хората. Някои тръгнали на работа, други на разходка. Всеки поел на някъде.

   Имаше и други листа, които пред почетоха макар, че бе особено студено да продължат пеша, радвайки се на шума наоколо и зяпайки свенливо изпод подметките на обувките белият свят ширнал се пред тях.

   Много от пожълтелите листа на плачещата върба, не успяха да стигнат до предназначението си. Повечето опадаха безпомощно и бяха подети от същия вятър, който рано сутринта ги бе накарал без милост да скочат от топлите си легла на майчиния дом. Пътешествието за тях почти приключи, но неизвестно как някои от по-опитните скочиха в близкия канал, който ги поде и отнесе към края на града. Там ги напъха в голямата местна река и те продължиха пътя си към не известното, което ги чакаше нетърпеливо някъде далеч от града. Част от листата бяха изхвърлени на брега, други бяха удавени от въртопите и напъхани на студено в пясъка. Едно единствено успя да продължи пътя си, носено напред. Може би то копнееше да стигне морето? Може би, но то бе прекалено далече, така, че колкото и опитно да бе, нямаше как да стигне до там. Прилепи се уморено до една плуваща клонка от върба, която също бе тръгнала нанякъде. Неизвестно откъде на нея бе изпълзял червей, който бе обзет от предчувствие и трепереше от страх. Реката безмилостно тласна клонката към завоя, който бе ограничил действията и, и клонката, червея и нашият пътешественик, Листото, бяха изхвърлени на брега. Едва отдъхнали си от напрежението двамата неопитни в приключенията току що станали приятели, свързани от съдбата се опитаха да продължат пътя си. Не успяха, защото отнякъде се появи орел, който грабна клонката и отлетя високо към планината. Все пак въпреки страха си червеят набрал кураж скочи, но падна в реката, която начумерена от лошото време, бучаща и страховита го отнесе в неизвестното.  Малкото Листо, обаче вкопчено в живота, не само се задържа, но и впечатлено от гледката се радваше на открития простор пред него. Никога то не бе подозирало, че светът е толкова огромен. Необятен почти. А то горкото, милото си бе представяло, че ще стигне, близкото, далечно море. Вятърът, който от високо надул свежи бузи духна мощно, разроши перата на орела, опита се да му отнеме клонката, но не успя. Все пак листото , изморено от преживяното се отрони и пое надолу право към града откъдето бе тръгнало. Повъртя се вихрено като балерина на сцената без да е аплодирано от публика, погледна красивите запалени току що светлини на града, защото все пак, вече денят наближаваше края си, и съдбата го отведе в клоните на плачещата върба, където се бе родило. Опита се да се задържи там, но всичко бе напразно. Хлъзна се, безпомощно и падна върху тротоара, който отново го приласка мокър в скута си. Приключението свърши за него! А може би не? Никой не знае къде съдбата, ще го тласне. Дали в чужбина, някъде далече, дали в други градове на страната, никой не подозира, бъдещето си, което всеки иска да изгради бляскаво за себе си.

   Листото не знаеше отговора на тези въпроси, но не се предаде, а рано на другата сутрин се вкопчи в първите стъпки, на човек тръгнал на работа. Хвана се здраво за едната обувка и продължи пътя си, неизвестно някъде там напред, където приключението на живота го очакваше отново...

В.Софин