За мое съжаление
се оказа, че мразя. Седя си тихо кротко с поглед вторачен в далечината. Гледам
есенната палитра разтлела се шеметно пред погледа ми и въздишам. Мразя да
усещам как животът изтича... Секунда по-секунда, минута по-минута, час по-час,
капе бавно но наистина сигурно.
Опитвам се понякога
да не го зяпам право в очите, то уви нагъл той, превзема без пощада мислите ми,
и те потичат не въздържани като река.
От толкова гледане
се чувствам изкуфял. Знам че, всеки изстискан миг, всяка секунда, минута, час,
никога не ще се върнат при мен.
Помня някои бяха
особено приятни, а за другите въпреки волята у мен се сещам пак от време на
време. Последните тормозят често съня ми. Милите те, отдавна ме избягват;
детството, младостта, чара на едва раз зеленилата се тръпка на любовта; майка, баща,
близки до сърцето ми хора, за съжаление вече ги няма, не са до мен.
Мисля за това и
виждам как проклето и моето време изтича...! Бавно, неусетно почти, то пълни
често очите с влага, спъва натежалите от чувства крайници, блъска бъбреците като
безскрупулен боксьор. Дори вълнува с безпощадна кашлица белия дроб, мушка се
нагло чак в дълбините на сърцето, удря право в главата и обърква мислите. Толкова
много сладки мигове, прахосани...
Работа не щадяща... Време за разходка, ограничено. Въздух
често пъти отровен. Храната заразена, фалшива и при това скъпо струваща...!
Какво ми е останало?
Някакви си там
изпаряващи се бързо мигове на зяпане до обезумяване или напълно изтичане...! После?
Нищо!
Всичко изчезва зад хоризонта чист! Изпарява се, изгасва,
изгубва се!
А животът продължава
да тече и изтича, все някъде като река вливаща се в море от чувства, които
остават нейде високо в небето, истински малки пухкави облачета, радващи очите
на останалите зяпащи Земята - живите!
В.СОФИН
Няма коментари:
Публикуване на коментар