Ядец оставка!

      И сега какво? Какво, питам Ви? Оставка? Веднага нали, щом простотията и завистта го налагат....

Да ама ядец!

   Май много ви се иска да ми вземете стола. Нали? Просто нощем не спите измъчвани от желание да ме катурнете от стръмното...

  Уредил съм бил роднини на важни постове. Все пак са специалисти, които ми вършат работа. Да но завистта ви пречи да видите това и крещите, оставка. Иска ви се много ви се иска, и вие да уредите някой свой роднина на работа. Нали? Но за да го сторите първо трябва да стигна до идеята за напускане.

  Виждам как гледате алчно в двете ми коли взети на изплащане. Вълнувате се и от това ,че не крия като плъх любовните си връзки. Ядосвате се, че имам достатъчно пари за да се къпя в тях. И дори и това трови живота ви, че  цигарата си паля с двадесетолевка.

 Но питам ви искрено. Аз пипам ли от залъка ви?  И горчив и кисел да е, пак вие си го хапвате, нали!?

 „Бъдете разумен и дайте оставка!“

Продължавате да дълбаете мисълта ми сякаш, тя ще откликне на безумните, ваши желания.

Щом толкова ви се иска, вземете я лично, драги... Елате и не се майте! Току виж съм размислил. Написана оставката ми чака да дойдете.

Вместо да откликнете обаче задавате стария  въпрос към мене. А именно вашето „Защо доброволно не давате оставка?“  Това ваше въпросче, ме изнервя.

„Защото!“- обръщам се към тях с думата приятели. Защото приятели първо трябва да се научите как да седите на стола, който повярвайте ми е често пъти неудобен. Трепери под мен когато подписвам важни документи. Поти се от страх от натежалото мое тегло и чувства, разбира се.

Но вие не знаете това. Пък и да го знаехте, едва ли щяхте да се разчуствате. Все ви е едно. Само аз да не съм на тоя стол. Друг да бъде. Нямате достоен кандидат но постоянно крещите в ушите ми оставка.

Току виж креслото под мен се уплаши и реши да абдикира. Ще сте щастливи тогава, нали?

Да но когато някой от вас, по смел рече да вземе поста ми... Питам, къде ще седне той тогава? В нечий топъл скут! Първо трябва обаче да го намерите. Да го уважите, да му се усмихнете... Да кихнете доброволно, самопожертвователно валута от личните си спестявания. Ако ги имате обаче. Тогава? Тогава, господине, приятелю, другарю, как ще заемете здраво новото поставено но не завинтено за пода, кресло. Няма как, нали? Току виж ви хвърлило веднага по-на надолнището...

     За това, просто не хвърлям оставка. Каквото и да стане, все пак моят стол под мен е здраво завинтен, умело при това. Няма ама няма, никакъв начин да падне или се строши сам. Нито пък мъглите външни да пропълзят вътре в кабинета при мен. Нужно е подходящо време и смелчага от вас, който да отвори прозорците ми. Всеки знае, а и внукът ми, че кучетата ги лаят, а керванът все напред върви, нали!? Така и моята служба за ваш ядец, приятели и врагове, знайте ще продължи, напук на вас! Просто напук!!!

В.Софин.