Изкушението!

      Изкушението идва и си отива едва, когато бъде задоволено. Изкушавам се от мисълта, която идва неочаквано грабва сърцето ми и ме праща в градините на любовта. Дори неволно се ядосвам, когато изкушението бяга от мен. Виждам го особено красиво, когато се материализира пред погледа ми като красива млада жена, която неизвестно защо се усмихва.      Прави го доста привлекателно и аз в един момент тъкмо мисля, че съм птица уцелена в сърцето, когато виждам нежният поглед как гледа някак си през мен. Обръщам се. Някакъв голобрад младок, стоящ зад мене също се усмихва. Дали пък на мен се подиграват. На стария човек, но все още с младо сърце жадуващо за обич. Не! Двамата припнаха пред мене като две палави козлета сплетоха ръце и неочаквано се прегърнаха. Стоях под падащия листопад на едно кестеново дърво и улавях погледите, които двамата влюбени си хвърляха. Струваше ми се, че се изяждат с очи. Явно всеки беше открил изкушението в другия и му се поддал. Обзет и аз от него, не свалях очи от търкалящите се от вятъра жълти листа, които играеха вихрения си танц в краката на влюбените, докосваха трепета разлял се в телата им и после изморени се пъхаха под близката пейка, където намираха за момент, спокойствие. Гледах и завиждах. Не за любовта на младите, а на изкушението, което се подиграваше с мен. Виждах отстрани не опадали още от сланата, цъфнали, бели, червени и жълти рози, които изкушени също наблюдаваха красивата палитра на любовта. Внезапно изтрезнях. От някъде точно в ушите ми прозвуча груб глас:

-Какво гледаш бе? Що зяпаш? Не си ли виждал влюбени?

Отместих поглед. До мен стоеше неизвестно откъде дошъл и материализирал се клошар.

-Я дай! Дай некой лев брато, че съм го закъсал... –прозвуча отново загрубелият останал без чувство глас на гладния клошар.

„Явно оцеляването днес е много по-важно от любовта“. –премина бърза мисъл в главата ми докато вадех кесията си с пари и се разделях с петте лева вътре в нея. Клошарят ги грабна бързо от ръката ми с опасение, че може би ще размисля и не ще му дам нищо. Без да каже и дума повече той се отдалечи с бързи стъпки, но не към близката хлебарница, а към кръчмата на „Петте кьошета“. Явно бе повече жаден, отколкото гладен. Изкушението е нещо велико!

   Докато мислех за това, обърнах поглед към кестена и пейката, където преди малко бях видял изкушението да трепти в гърдите на двамата млади влюбени. Уви! Погледът ми улови есенния пейзаж, плъзна се по-падащите листа, отклони се с тъга в далечината към притъмняващата във вечерта улица и за някакъв миг само успя да зърне любовта, която вече завиваше по-другата. Отдалече само успях да доловя чаткането на токчетата по-паважа, които грабнаха с изкусителна сила ушите ми и после настана, миг тишина. Когато се осъзнах, само вятъра останал верен другар до мен тихо шепнеше в листата. Смъкваше ги от клоните и ги пъхаше на различни места под пейките, на пътя и дори някои от по-нахалните скочиха изтрезняващо в моя топъл врат. Въпреки всичко единствено изкушението остана с мен макар и не задоволено докрай. Въздъхнах примирен и се отдалечих към вкъщи.

     Все пак в мен остана някакъв, спомен в душата ми, който насън знам, ще ме стряска понякога. Ще виждам любовта на двамата и протегнатата за помощ ръка на клошаря. Ще мисля за изкушението и избора ми, да отклоня поглед от него за да бъда човек. Човек който колкото и изкушен да бъде, трябва да остана земен, давайки спасение на другите.

В.СОФИН