Зеленият път се къпеше в светлина. Дърветата в гората
отразяваха слънчевите лъчи и ги хвърляха долу ниско на поляната. Краката
потъваха в мекия зелен килим изтъкан от хиляди ароматни, треви. Тук там сред
възторжената птича песен, се провираха редки гласове идващи сякаш от рая. Малък
почти невидим зеленият път очакваше всеки ден своите пътници. Който тръгнеше
нататък, нямаше връщане. Потъваше сякаш зеленината го удавяше и нищо не
оставаше освен лекия ветрец идващ понякога от там. Може би той шепнеше нещо,
може би приказваше? Никой не знаеше думите на вятъра. Бърборенето му се носеше
понякога мило като детска приказка разказана от баба, а други път сякаш
мърмореше недоволен като дядо на когото са забранили пушенето. За цялата тази
загадъчност, не известност все пак си имаше обяснение. Но никой не го знаеше. Всички през краткия си
живот На Земята трепереха от предчувствие. И рано, а понякога и достатъчно късно
всеки тръгваше по-него.
Имаше такива,
които го наричаха последния път. Последен, който хващаше пътника в зеленината
си и го всмукваше завинаги... Там под красивия балдахин криещ цветя! Там където
вятърът бърбореше неразбрано; там сред градините на рая, където започваше и
свършваше живота...! Където омразата умираше, завистта се скапваше, алчността
изгаряше... Там нямаше нужда от пари нито пък от храна, която да поддържа
здраво тялото. Всъщност нямаше тяло. Имаше взаимност! И естествено там беше да въз тържествува,
единствено любовта. Любовта към ближния, и единение с Природата. Всеки се
превръщаше в светлина! Зелена, която усмихната танцуваше в сенките на дърветата
и прихващаше пътниците в последния път, пътят от който нямаше завръщане...!!!
В.Софин
Няма коментари:
Публикуване на коментар