Дългото броене

        Представа си нямаше, защо така и не успя да заспи.

  Усърдно преброи овцете. После премина на козите в село, по-именно. Като свършиха те, отправи мисъл към кравите, които също бяха кръстени. След като започна с Блага и свърши с Милка, се отправи към прозореца, защото просто се задушаваше от броене.

   Отвън обаче вече, беше съмнало. Ококори очи, които и без това не можа да затвори през нощта. Стана и съвестно се приготви за работа. Докато отдавна захабеното не сменявано скоро бръснарско ножче смъкваше никналата от зора при броенето брада, устата му успя блажено да се прозяе, няколко пъти.

   Предстоеше му труден ден. И вчерашния не беше лек. Разправии, спорове, задачи. При това толкова много, че бе готов да заспи на бюрото. Благословена секретарката се досети първа. Докато отегчен зяпаше стрелките на часовника и броеше секундите до края на работния ден, тя се втурна като хала в кабинета му, и преди да успее да се прозяе за двадесет и първи път/ нали ги броеше/му сервира кафе.

 Това го бе ободрило до толкова, че намери сили да се придвижи до личният автомобила, и се прибере вкъщи. Преди да си легне погледа интересен филм по-телевизора. За да не заспи по-време на дългите реклами си направи съвсем късо кафе. Мислеше, че няма да му действа дълго.

  Не така мислеха, овцете, козите и кравите от село. Цяла нощ докато ги броеше и се силеше да си припомни имената им, те блееха, врещяха и мучаха. Нищо чудно, че когато отиде на работа сутринта вместо традиционното „Добро утро“ изблея жалостиво като жертвено агне приготвено за заколение на Великден.

    Жалостива секретарката успя да овладее ситуацията. Отново му сервира, силно ароматно кафе, което го върна пак при разправиите, споровете и задачите за деня. А довечера? Кръгът се затваряше. Денят и нощта се сливаха в едно. Преживяванията пак. А животът? Животът без жал бързаше към своя край.

А после? Оставаше броенето, но за някой друг, който тепърва щеше да се учи, да пие кафе и не на последно хората останали на село, на които отдавна бяха, забравени имената.

  Времето надникнало в бъдещето показваше една и съща жалка картина. Полусрутено село, без животни и хора и гробище с паметници на които все още личаха имената на тези, които някога – „БЯХА“!

В.СОФИН