Последната капка...

      Последната капка се отцеждаше... Изтичаше! Времето не бе в състояние да я върне. Чувствата също. Залиташе! Бягаше в поле от тръни. Разранените му нозе, говореха. Пламъкът от сърцето искреше. Небето зовеше. Готов ли беше? Може би Юда знаеше. Знаеше той за тридесетте сребърника. Исус също знаеше, но с тъга прие съдбата си. По пътя на истината.

      Пътят по който не всички се осмеляват да тръгнат. Към вечността и любовта към всяко живо същество. Към всяко, не зависимо дали е с душа.. защото не всеки ден се раждаме, въпреки, че всеки ден част от нас умира... изчезва сякаш не е била! Няма я!... Сърцето обаче е тук, тупти блъска гърдите готово да изхвръкне, да избяга далеч от всичко, което пречи на живота. Въпреки това, то избра нас, хората.  Не го заслужаваме, защото все още истината не е достигнала до всички ни... Истината, че животът не е само кръговрат, не е необходимост, някаква. Животът просто трябва да се уважава. Да се подкрепя и пази във всичките му форми.

 Последната му капка днес обаче, изтича!  Бяга! Дали ще успеем да си я върнем? Там в градините е Раят!  Но и Адът, който чака с отворена, отровна паст!

    Кръвта земна изтича приятели! Ако не разберем , че е нужно малко... много мъничко! Да се обичаме, въпреки различията по-между ни. Тогава и небето би се смилило. Не би пращало потопи, не би ни удавяло в мъка. Но голямото но, си остава! Алчността, която заедно с парите не можем да вземем със себе си някъде там, където няма да са ни нужни. Тогава?  Времето? Времето отброява дванайстият си час... за всекиго от нас, добър, беден, богат и зъл...

    Бъдещето, което е за тях за децата, които не сме успели да научим на уважение и смирение...

Последната капка живот, което човечеството е на път да унищожи, изтича...

Време е да се осъзнаем и задържим: „За тях за бъдещите хора, които храбро ще поемат поста ни!“ – Никола Вапцаров.

В.Софин