Зайци, „акули“, крака, гларуси и още нещо
Вече съм на плажа. Гледа ме
морето. И аз го зяпам с интерес. Претеглям на око нещата. Вълни, водорасли,
лодки, небеса и простор… Хубаво място за пусия. Тук съм за обстрел на едър
дивеч. Очаквам акулите да пристигнат в залива на ранина. Ако не дойдат пък може
и нещо на плажа близък да уцеля. С търпение без паника като нищо ще успея.
Опъвам палатката на пясъка и разгъвам такъмите. Приготвил съм мрежа, но тя не
става за примамка. Разчитам на зайци, които да паднат на ранина във морските
дълбини. Докато чакам да съмне, броя звездите и пресмятам коя е най-близо до
мен за да я гръмна. Луната срамежлива ме наблюдава отгоре… Пускам ръце на
пушката и обирам разстоянието с око. Ще я чакам да слезе долу ниско над морето
за обстрел. Умората, тая проклета умора обаче пристигна и гръмна мен. Падам ничком
на пясъка и заспивам. По едно време студът ме захапва. Вълните от морето си
позволили да стигнат петите ми и ги захапят. Рипвам ужилен. Тракам зъби и
гледам, че наближава заранта. Вече съм облечен и отстоявам на бурния вятър, който
изпълзя недоволен откъм морето.
Докато се прозявам с една ръка на устата с другата държа „пушката“ готова
за обстрел.
Внезапно там нейде сред вълните
далече, далече от мен се измъква предпазлив, слънчев лъч. Оглежда се вляво,
сетне вляво и като не вижда заплаха, пуска
първото си зайче. „Е сега ми падна“ – стрелям и хоп първото в „кюпа“. Не, не
падна, само близна ожадняло долу водата, после подскача и се устремява към
брега. Ясно виждам, че го преследват синьозелени „акули“. Готов съм и за тях.
Стрелям сред зеленото. Уцелвам сините вълни. Всъщност гладните акули са именно
те. Падат ми на мушката и ги обстрелвам. Завъртам „пушката“ и към плажа. Вече
там се бяха събрали прекалено много плажуващи гларуси. Гръмвам ги и тях. Всичките
не успявам, защото някои излетяват и хукват към морето да се спасяват. Оставям ги
да бягат. По интересен ми става брега. Към мен се носят „крака“. Едни в
джапанки, други боси, а имаше и с обувки. Толкова много „крака“ не бях виждал
отдавна. Едни малки, други по големи… Всъщност това не бяха крака, а стъпки отбелязани
с яснота в пясъка. Виждам, че не липсват дори лапи на кучета, пръсти от птици…
Богат асортимент. Изборът така да се каже е мой. Стрелям и улучвам всичко това.
Внезапен звук откъм морето ме изважда от унес. Наблизо корабче не пропуска да
освежи с двигателите си морския бриз и вълните, „акули“, които вечно изгладнели
налитат на скалите… Стрелям въодушевен и нататък. Успявам в последния момент да
улуча кърмата на корабчето преди да се скрие зад завоя на залива.
Ами хората? Най сетне и те се
материализират на плажа. Но уви, не стават за обстрел. Все пак решавам да се
направя на интересен. Опитвам да обстрелям девойка в оскъден, бански костюм.
Внезапно обаче пред мен изниква брадат, млад мъж и ми се развиква. Така де, бях
нарушил правилото, което беше да „стрелям“ скрит от пусия. Вън от палатката се
чувствам само в опасност. Събирам такъмите, извинявам се и се изнасям с
фотоапарата си към други по подходящи, щадящи тялото ми, цели. Знам ги, че се
намират наблизо. Дремят в крайморското градче, градини достойни за перото на
писател. Добри са и за художници, стават и за фотографи като мен… Така де… Обстрелял
каквото обстрелял време е да презаредя „пушката“ и да се впусна в нови
вълнуващи приключения достойни да разкажат за патилата на фотоапарата ми.
В.Софин 5.07.2022год.
Няма коментари:
Публикуване на коментар