Течението на живота.
Доскоро
щастлив, почти усмихнат днес животът пристигна намусен. Колкото и да се мръщеше
обаче, това не беше болка за умиране. Не така си мислеше, Камен.
Подтиснат в главата
му нямаше нищо друго освен, алкохол, работа и чукане.
Всичко започна с
взимането на първия кредит. Мислеше, че лесно ще го изплати. Уви не стана така,
защото го съкратиха от работа. И вместо сигурна и добра заплата получи за
всеотдайността си да се раздава изцяло, улицата. Известно време кара на помощи,
но после бе принуден да търси, каквато и да е работа. Притиснаха го
кредиторите. Взеха му жилището, което изплащаше на постоянни вноски, които не можеше да си
позволи повече.
Изгонен от вкъщи,
Камен си намери стая под наем, където преспиваше вечер и после кръгът се
завърташе. Отново алкохол за успокоение, работа за да има подслон и случайно
чукане. Последното мимолетно, защото Камен нямаше жена. Последната му приятелка
с която щяха да сключват брак го напусна след като му взеха жилището.
Вече му бе все едно. Сутрин
ставаше като робот. Допиваше шишето с алкохол каквото беше останало от вечерта
в него и отиваше на работа. От добре платен специалист, който можеше да
разглоби всякакъв двигател на кола и мотор и да го ремонтира, Камен бе изпаднал
в човек помагащ в изхвърлянето на боклука в града, където живееше. Всъщност той
вече не живееше. Беше като удавник пуснат по течението на бърза река, което не
му даваше да диша. Алкохол, работа и чукане… Нима само до това се свеждаше
животът? Нямаше ли любов, нямаше ли приятели?
Камен беше
сирак. Дълги години изкара в дом. Така и никой не пожела да го осинови. Добре,
че в близост до дома имаше, един човек. Той му отвори очите за двигателите. Камен
се въртеше се през деня в близост. Наблюдаваше през оградата. Трудно беше, но
му разрешиха да помага на този човек. Така поне имаше контрол. Защото беше
почнал да бяга. Винаги го връщаха. Това беше последния му шанс. После като
навърши пълнолетие го пуснаха. Започна работа при един човек. Помогна му този,
който го бе въвел отначало в занаята. Тъкмо беше започнал да изплува от
мътилката, когато инфлацията удари, силно и без компромис. Цените се вдигнаха
до небесата, и Камен потъна. Потъна в алкохола, работата, която не обичаше, но
имаше ли избор И мимолетната не би казал
любов, а чукане, което всъщност ставаше само, защото беше порядъчно пиян.
Изпаднал толкова ниско, Камен нямаше желание за живот.
Нямаше си никого. Нито куче дори за приятел. Пък и кой щеше да му разреши като
живееше, не вегитираше превърнат в зеленчук. Защото това беше Камен, зеленчук,
който никога нямаше да узрее. Нямаше да пусне кълнове. Филизите и най-малките
негови филизи увяхваха в зародиш…
Веднъж докато се
прибираше пиян, двама го причакаха на една уличка. И те нещастници като него.
Затънали в нищета търсеха пари, за да оцелеят. Извадиха нож и му заповядаха да
изпразни джобовете си. Камен им се усмихна вяло. Той нямаше и стотника в
джобовете си. Обаче нападателите изтълкуваха по друг начин усмивката му.
-Така значи – изрева единия от тях в лицето му. – Не даваш
мангизите, значи си покойник!
–Какво пък! Само ще ми направите услуга… То и без това има
ли смисъл да живея…
–Гледай ти.. Тук си имаме, смелчага! При това се прави на
умен – измърмори тоя, който държеше ножа и го пусна в действие. Очакваха Камен
да извика. Напротив той продължи да се усмихва докато падаше на улицата, която
го приветства с шум от тялото му.
Пребъркаха джобовете му. Но освен ключа за стаята, където
Камен спеше друго не намериха в него.
–Той нямал нищо… Напразно го прободохме… Хайде да се изнасяме,
бързо!
Двамата нападатели
побягнаха. Намериха друга улица. Сякаш нищо не беше станало. Не изпитаха изобщо
угризение. Просто зачакаха следващата си жертва. Която и да е. Имаха нужда от
пари. И то как само. Трябваше да се напият, да купят дрога и после да намерят
нещо за чукане… Нима само до това се свеждаше животът? Алкохол, опиати, кражби,
убийства и чукане… Къде изчезнаха
ценностите? Къде умря любовта? Нима това беше течението, което отнасяше
повечето от хората без скрупули и без милост?
–Намерил някакви сили, Камен все пак успя да изпълзи до най-близката
улица, която се оказа доста, оживена.
Видяха го. Телефонът звънна на 112. Линейката закара Камен в
най-близката болница.
Животът му висеше
на косъм. Но имаше късмет. Хм! Късмет, каква думичка все пак. Нима е късмет да
се давиш в течението и да те спасят? Какъв е смисълът! Не е ли по хуманно,
човекът просто да си отиде от тоя измислен свят. Защо изобщо трябва да го живее
тоя живот? Алкохол, работа и чукане…
След като цяла нощ
медиците се бориха с раните му, Камен оживя.
Дойдоха от полицията
за да го разпитат. Той не помнеше нищо. Все пак, нали беше пиян. Знаеше, че
двама му поискаха пари, които така и не им бе дал, защото просто нямаше.
Полицаите направиха протокол за случката и всичко щеше да си потъне както обикновено
в архивата, ако не беше другата случка в съседна на тая улица. Двама млади мъже
опитали се да ограбят едного… Уви попаднали на човек, който продавал дрога.
Вместо пари, дилърът извадил пистолет и просто стрелял. Убил и двамата. После
изтрезнял от стореното, уплашен звъннал в полицията. Естествено арестували го.
Неговият миг на алкохол, работа и чукане приключваше в затвора. На двамата
грабители пътят свършваше в моргата. А Камен?
Започна да се възстановява. Оцеля! Хубаво, но животът? Смисълът?
В близката болнична стая
до него имаше дете, което бе паднало от
терасата на втория етаж от къщата, където живееше. Неговата усмивка
разведряваше, Камен. А майка му, млада жена караше сърцето му да се пълни с
неподозирани чувства. Нещо сякаш се зараждаше. Животът си правеше подигравка
или пък беше се смилил?
Трудно е за обяснение.
„Алкохол, работа и чукане… „ Нима това беше всичко? Не! Не и
не! Явно съществуваше и друго… Любов от пръв поглед или от съчувствие, влизане
в положение, или пък течението беше отслабнало. Течението, което мъкнеше
постоянно удавници. Някои от тях стигаха до брега, други просто се удавяха.. а
животът продължаваше. Добър, и гаден, той беше тук. Трябваше да се живее. Камен
осъзна, че се беше предал. Беше зомбиран. Всичко правеше преди без да мисли. Но
сега имаше смисъл. Млада жена и дете, което не беше негово, но вече той го бе
признал за свое.
Животът едва
започваше, сега на трийсет и три години за Камен. Вече беше истинска любов с
младата жена, работа и щастие, което се роди с осиновяване на детето. Неведоми
са пътищата господни. На едни дава щастие, на други само течение прекалено
силно, което ги отнася завинаги от живота. Но по добре да си живял един,
единствен прекрасен миг и да си го разбрал, вместо просто да си бил удавен още
от рождение…
В.Софин 6.07.2022год.
Няма коментари:
Публикуване на коментар