За риган или на гости на "Хайдушка чешма"

                                                                                 

                                       За риган или едно посещение на „Хайдушка чешма“.

              В ранна утрин жегата се чувстваше овдовяла. Слънцето пък, докато скромно надничаше над близкия хълм, успяваше да ухапе част от росата паднала още в тъмно. Мокрота навсякъде. И аз в нея… Шест и половина, а не ми се спи. Раницата заредена от снощи ме придружаваше в това приключение. Липсваше ми само стария верен другар, Бъки , с когото споделях радости и мъки в разходките организирани от мен.

 Маршрутът ми за билката риган се осъществяваше. Но не само… Имах желания да полетя, да отида някъде по далеч, на някое интересно място. Хрумна ми за момент. Ами разбира се, „Хайдушка чешма“ бликаше недалеч от моя собствен маршрут. Какво пък, ще рискувам, решавам аз и тръгвам. Всъщност вече съм поел към слънцето. Едва ли ще го стигна. Бързо бяга, но не и от моето набито око с което го отстрелвам. Всъщност запечатвам спомени във фотоапарат. Колкото повече по удобно за разказване…

       Няколко самотни бора не спират устрема ми да ги снимам заедно със слънцето, което бягаше като попарено от устрема ми. Долу в близката долина всичко изложено, бе в млечнобяло. Сякаш беше памук, който ме канеше да се свря при него на топло… Но всъщност то и без това си бе достатъчно горещо. Но не толкова, защото както казах и по горе, жегата все още се чувстваше овдовяла. Пред мен пътя изглеждаше призрачен. Горе над хълма слънцето хвърляше поглед в краката ми, а по напред пред мен, една самотна върба едва прозираше в млечнобялото море ширнало се пред мен.

  Успявам да мина препятствията, невредим въпреки всичко, но много скоро обувките ми хващат росата и краката ми се къпят във вода. Естествено не се връщам вкъщи за да се преобуя, а продължавам да гоня слънцето. Неговите искрени лъчи вече обхождаха ливадата в ниско. Млечнобялото море чезнеше за да се появят в него призрачни, сребърни нишки. Нишки, които благосклонно слънцето ми показваше. Намирах се в невисока долина осеяна с безброй капани. Мрежи изковани сякаш от вълшебник. Всичко блестеше в сребро. За момент се почувствах богат, докато не осъзнах, че се намирам в клопка. Всичките тия сребърни нишки показваха друг свят. Свят сякаш излязъл от приказка. На пътя, встрани от него освен росата, която се къпеше в краката ми, тревите прозираха с безброй мрежи, създадени от паяци. Паяци различни по големина и дори по цвят. Всички те, тръгнали рано на лов. Като нищо щях и аз да се хвана… Всъщност снимам гледката, която впечатлява. Мащабите са и толкова огромни, че няма как да се пропуснат кадрите. Всеки паяк застанал в центъра на паяжината си чакаше плячка. На едно място даже един вече закусваше с нещастна калинка попаднала в пипалата му. Тия красиви мрежи, колкото и коварни да бяха попаднали на слънчевите лъчи, изглеждаха толкова изящно направени, че по скоро бях удивен, вместо уплашен. Краката ми търсеха изход от долината, но докато открият, успяват безболезнено да разкъсат и по някой от сребърните капани, ширнали се навсякъде пред мен.

   Най после се измъквам, не сух, но поне оцелял. Минавам през местността „Корабо“. Личи си, че е валял наскоро дъжд. Но това всъщност бе завчера. Стигам рекичката долу, където преди имаше цъфтящи градини. Намирам се над село Шипочане. Сега градините са обрасли с бурени и тръни. Мъка! Ново настанилото се време няма милост. По възрастните хора отдавна са си отишли от тоя грешен свят. Останалите няма как да се занимават със земеделие. Тъга прозираше от всеки ъгъл, който крещеше нещо за разума и безумието настанило се на гости от нас със заповедите на запада. Върви, че дълбай земята с мотика без коне, без техника… Върви, че живей!

Правя видео клип на рекичката, в която преди плуваха безброй, сребърни рибки. Сега така и не виждам да има нещо освен може би жаби, които нямаха настроение за нищо.

   Часовникът на ръката ми ме подсеща за хапчетата. Хапчета за сърце и кръвно… Пия ги едва от два месеца. Още не съм свикнал, но трябва да се примиря. Естествено с живота продължаваме да се гледаме строго. Не се отказвам да се боря с него, доколкото мога… Познати думи от стихотворение на Вапцаров. Пътят ми достатъчно голям за да минат по него камиони с дърва набрани за зимата. Този път не срещам никого, освен може би няколко малини, които ме изкушават с аромата си. Не устоявам. Все пак закуската ми от две ябълки и банан не е достатъчна да задоволи силата на крачките ми. Стигам част от пътя, където се отбивам от него. Слизам вдясно долу в дерето, където малка рекичка необезпокоявана от никого шумеше приспивната си песен. Не заспивам, а правя клип за спомен. Спомен, който нахлува като вихър в душата ми. Моят верен другар, долу пред мен с лапи във водата и влажен присмехулен поглед към мен. Поглед, който тогава сякаш ми казваше: „Хайде стига с тия снимки! Погледни по горе вдясно има гъби! Няма ли да береш?“

   Този път обаче, нямаше гъби. Но шумът на рекичката и духът на моя приятел бяха тук. Толкова близо, че бях готов да извикам: „Хайде да вървим, Бъки! Път ни чака!“

 Преглъщам тихомълком мъката си, и пълзя нагоре по пътя обработен от дървари. Спирам за момент пред храст със зрели малини и пред гледката горе. Ширнали се в далечината върхове от Рила планина. Красота на, която не устоявам.

Е време е да продължавам с измъчването. Измъквам се полека на една друга поляна…   Всъщност вече не е. Малки борчета са превзели изцяло мястото. Наблизо се намира, легендарна чешма. Помня времето, когато идвахме на това място с баща ми. Той наричаше чешмата „Бобовото чешме“ Помня и Бъки също, който ме защити тогава от ловци дошли на това място на лов. Тук на това място те, бяха направили барака, с печка маса и пейка. Сега всичко беше рухнало. Погледът ми уловя руините. Тъжно! Но животът за мен продължава с изненада. На поляната, част от която още съществува намирам така жадувания от мен за зимата, риган. Или царски чай, както му казваме при нас. Снимам горските пчели и безбройните по вид и оцветяване, пеперуди и беритбата започна. Малка ножичка влиза в действие. Набирам достатъчно, но и достатъчно оставям. За някой, който не го мързи да извърви от града ни само в едната посока 12 километра. Всъщност малко, по-малко, защото чак при „Хайдушка чешма, където се бях запътил са точно, толкова.

  Часът вече пълзеше към единадесет и половина. Има време за всичко, но не и за жегата, която вече се беше оженила отново. Хапеше, но под сянката на гората се чувствах защитен. Слизам при „Бобовото чешме“, да отпия глътка вода за разхлада; да се порадвам на вековните буки тука, и да направя видеоклип на горския, шумящ с приказките си, поток. Справям се добре. Идва мисъл в мен, че на връщане да мина от тука отново, но този път не само за глътка вода, а за да напълня шишето си със спасяващата от жегата,  течност. Стигам опустялата нива. Голяма, но вместо традиционните картофи сега ме срещат с мълчалив поглед, безкрайни високи, треви. Тук там надига глава, срамежлив цъфтящият лопен. Правят му компания тръни и на места овдовели откъм листа, маргарити.

Тъжно! Стигам пътя и продължаван надолу по него. Скоро виждам отбивката за „Хайдушка чешма“. Няма указания. Но пътя го зная благодарение на баща ми. Някога тука идвахме за горски малини. На това същото  място бях и с Бъки, преди четири години. Сега съм сам. Стигам равното на пътя. Тук личеше чужда намеса. Някое диво животно беше ровило в мокрия път. Предположих, че е било диво прасе. Наближавам паметника на неизвестния хайдутин или „Хайдушка чешма“. Тука спирам от нещо, което прошумоля в посоката, откъдето идвах. Но като започнах да говоря на глас, но не с вятъра, а с неизвестният горски обитател всичко стихна. Дали пък тука не беше духът на някогашните герои, хайдути загинали за свободата на България!?“

      Не. По скоро си беше диво прасе , с което така и не осъществявам среща. Правя видеоклип на „Хайдушка чешма“. На една от буките виждам закачена табела. Чета я дословно: „На това историческо място наречено от народа „Хайдушка чешма“, в периода петнайсети, деветнайсети век, са се събирали хайдути!“

Интересно, кои точно? Вода от двата чучура на чешмата, така и не течеше. Отстрани имаше импровизирана направена от тръба с камъни върху нея, за да я притискат, чешма. Напълвам шепа от животворната течност и отпивам с мисълта, че и много други хора минали от тука в миналото пък и сега са пили… Това е и водохващане за село „Марица“. Взимам си сбогом с това историческо място и тръгвам назад. Всъщност отивам при „Бобовото чешме“. Най-после успявам да се натъпча със сирене и хляб, набързо. Пълня шишето с вода и поемам към вкъщи. Все под сянка, но на места вече полудяла от ревност жегата ме хваща. По пътя пия вода на няколко пъти. Благодарен съм на „Бобовото чешме“. Даде ми  сили да стигна невредим вкъщи.

   Пристигам у дома си изморен, но и безкрайно щастлив от моето, горско приключение. Дали се е получило, не знам, но оставам на вас приятели, читатели, вие да решите. А до тогава, до скоро и успех в нови приключения, които дебнат всеки от нас осмелил се да тръгне по пътя на живота!

В.Софин  27.07.2022год.