Интервю с неизвестен писател

 

                                                                                          

                                            Интервю с неизвестен писател

Ей като си помисля само…. На тоя свят има  прекалено много любопитни хора. Завчера идва един при мене и пита:

–Може ли да взема интервю от вас?

Отговорих му уклончиво:

–Зависи…

-От какво? -полюбопитства тогава човека, дошъл за интервю.

–Зависи за какво става дума.  За моята работа ли за съпругата ми или любовницата…

–Но моля ви се… ! Просто искам интервю за това как аджеба сте станали писател и какво ви подтикна да се обърнете към думите? – продължи да ме дълбае тогава, любопитният.

–А затова ли става дума? Пък аз си помислих…

Тука ме прекъснаха с въпрос:

–За какво си помислихте?

–Например, че сте прекалено любопитен и искате да чуете пикантни истории от живота ми, изплюти със замах от моя, скромен език.

–За какви пикантерии става дума?

–Ето ти на… Любопитството убива. Може би искате да знаете дали пуша и ако, по-колко цигари на ден. Или пък случайно се интересувате дали не пия нещо по различно от уиски?

Тука отново ме прекъснаха:

–Но моля ви, господине!  Просто интервю за писането…

–Добре! Пиша по – няколко страници на ден. Ако ми се получат, пиша още; ако не, спирам и се наслаждавам…

–На какво се наслаждавате?

–На залеза, естествено. Вие какво си помислихте? Че навирам любопитни очи в двора на съседа за да зяпам хубавата му жена как се препича на слънце по бански!...

–А, не! Категорично, не. Просто искам…

Тука го прекъснах аз:

–Зная какво искате. Интервю. Но ще го почвате ли, или пък вече го приключихте?

–Почвам, почвам…

Не издържал напрежението отговорих и аз::

–То и аз почнах вече да се изнервям…

–Добре! Кога започнахте да пишете?

Това беше първия въпрос към мен, на, който отговорих:

–В първи клас, естествено. Нали тогава се учат буквите?

–Не. Имах предвид, кога започнахте да пишете творчески?

–Ами, когато карах творчески курс по писане.

–И кога беше това?

–Не си спомням годината. Знам само, че бях на двайсет…

–Първото ви стихотворение за любовта ли беше?

–А, не. Просто тогава валеше дъжд Беше пролет. Аз бях навън с чадър в ръката си и видях един охлюв да пресича пътя ми.

–Все пак любопитно ми е, за какво се отнасяше стихът ви? – продължи да ме мъчи тогава с въпросите си интервюиращият.

–Вие май не ме слушате. Ясно ви казах, че написах първия си стих за охлюва.

–А втория и третия?

–Чакайте да помисля! Вторият беше за пейката на която седеше тогава хубавата съседка, а третият за съседа, който като съзря, че зяпам в жена му и точа лиги ме заплаши, че ще ме топне на съпругата ми.

–Вие тогава сте били женен?

–Напротив! Не бях. Но съседът не го знаеше. Една приятелка идваше при мен на кафе.

–Само за кафе ли? -любопитството на човека се оказа, пословично.

Отговорих както обикновено за да натиря носа му:

–Зависи…

–От какво? – не ме остави  да си поема дъх и отново ме атакува, интервюиращият.

–Зависи дали съм купил бира, имам ли уиски, взел ли съм нещо сладко…

Тука ме прекъснаха отново:

–Да бе, ясно. А първият ви разказ за какво беше?

–Беше за това, че животът е несправедлив. Съседът имаше хубава жена, а аз само приятелка за кафе…

Хм! Чух, че пишете вицове?

–А, бе, анекдоти на, които сам се смея.

–Нима са толкова смешни?

–Напротив! Жалки са и това ме разсмива.

–Вие сте странен човек. –констатира с изненада тогава, интервюиращият ме.

–Иначе как? Ако не бях нали нямаше да мога да напиша и ред….

Изрепчих се на интервюиращия аз, преди да чуя от него:

–Награждаван ли сте някога?

–От баща ми. Когато бях още малък, бягах редовно от училище. Той ме хващаше, смъкваше каиша от панталоните си и ми насиняваше, задника…

–Но това не е награда!?

–Напротив! Награда си, бе. Ако не беше, нямаше да пропиша, нито пък да завърша училище.

–Хм! А между другото, колко книги сте написали досега?

–Единадесет!

–А колко ще напишете, още?

–Е. Б. З!

–Но моля ви се! Какво значи това съкращение?

–Един Бог знае!

–Хм! Все пак на каква тематика ще бъдат новите ви книги?

–Е. Б. З.

–Ясно! Един Бог знае.

–Виждам, че бързо се учите. Нещо друго да ме попитате! Като например, боли ли ме зъб в тоя момент, сърби ли ме носът, когато взимам заплата, или опечена ли е вече баницата във фурната на печката ми…

–Всъщност няма да ви питам точно това.

–За какво тогава?

–Ами за хубавата комшийка. Имахте ли някаква връзка с нея?

–Разбира се, че имах. Често, често и исках сол, олио, захар и други такива неща.

–С каква цел?

–Да сготвя, естествено. Вие какво си помислихте?

–Ами, че сте били влюбен в нея?

–Кой аз!? Да не съм луд. Ако съседът прескочеше тогава оградата с мен щеше да бъде свършено окончателно.

–Тогава, защо направо от него не си искахте тия неща като сол, захар и нещо друго?

–Не ми беше, а и днес не ми е симпатичен, затова.

–Други някакви връзки имате ли?

–Да, естествено, че имам. Кой ги няма, днес? Имам връзки за обувки; връзки за интервю..

Тука ме прекъснаха отново. За кой ли път вече.

 

–Как! Връзки за интервю!?

–Много просто. Днес се очертаваше времето ми да премине в голяма скука. Затова звъннах тук и там, поговорих с приятели и ето, че вие дойдохте налапал здраво, куката на въдицата.

–Значи, вие сте били? Казаха ми, че сте много известен. И аз хукнах насам…

–Е, чак толкова известен не съм. Но поне имам чувство за хумор.

–Забелязах! А как беше прощавайте, името ви?

–Търкулан Търкулев!

-Вие на подбив ли ме взехте, господине?

–Напротив! Това е псевдонимът ми.

–Ами истинското ви име, господине? -опита да ме провокира, интервюиращият. Получи тогава от мен в отговор:

–Прохор Прохорич!

–За пръв път го чувам!

–То и аз също го чувам за първи път…

–Добре де, кажете ми какво да напиша? Кого съм интервюирал?

–Не зная. Пък и да искам да зная, не съм толкова любопитен като вас, за да узная!... Така, че пишете, интервю от неизвестен писател. Но някога, когато стана известен със сигурност ще научите от кого сте взели това бих го нарекъл скромно, интервю!...

В.Софин