Пристан

 

                                                                

Пристан

Леко погледни ме в очите!

Усети порива на моето сърце.

Бавно се стичат горещи сълзите

търсили пристан в твоето лице!

 

Нахлуват вълна след вълна.

Морето бурно е не стихва.

Ти вървиш сама по-брега.

Изгревът при теб е и те усмихва!

 В. Софин

На В. Б.

Да умееш да вдигнеш стотинката от пътя

 

                                                                    

  Да умееш да даваш, но и да вдигнеш стотинката на пътя

      Свикнали сме, когато плащаме сметките си в магазина да оставяме по някоя стотинка. Вие може и да не сте? Може и да ги броите? Но дали ги вдигате от земята, когато ги видите изхвърлени. Долу в прахта, никому ненужни.

     Но ето, че пред магазина Ви среща човек добре облечен и изглеждащ. Той ви моли за помощ. Иска Ви пари, защото не работел. Че работата да не расте пред магазините? Човек ако не се потруди, не се помъчи за себе си едва ли ще забогатее от някоя дребна подхвърлена му пара.

Но ето, че същият господин, който току що е искал от Вас пари, изхвърля по-  една и две най, дребните от стотинките. Че те пари ли са? Нищо не можеш да си купиш с тях. Дали?

Не забравям да вдигна изхвърлена стотинката намерена на пътя. Може същата да я оставя в магазина. Не една а цели пет. Така ще станат повече.

        „Но моля ви се. Дайте ми пари, а не работа.“

      Не е лесно да се трудиш. Нима сме мързеливи?! Но имаме сила да изхвърлим  на пътя дребните стотинки. Че откъде е тая сила? Не може ли мързеливия да я впрегне да работи за него? Тогава ще започне да уважава стотинката на пътя си. Не за друго, а защото ще знае да я даде на някой наистина нуждаещ се от нея. А дори това ще му достави удоволствие.

 Глупости!

      Удоволствие от стотинките. Но ако Вие мързеливия сте успели да ги изкарате с работа. Тогава? Ами случайно или не видях във Венеция, Италия как хората изкарват пари. Не само с музикалните си инструменти. Възрастен човек. Хвърли шапката си току на пристанището и започна да пее. При това вълшебно. Как може да се отмине такъв човек!? Той не проси, а дава от себе си. А щом дава  значи заслужава да се сложи някоя пара в шапката му.

  А нима оня, който иска без да върши нещо освен да отваря устата в молба: „Дай!“ -  заслужава да му се дадат?

И отново! Спомен:

–Абе ти ми дай пари аз ще си купя хляб! – това не е измислица, а истина, когато решите да помогнете на изпадналия в беда, който отбива мераците ви да му вземете храна.

Ами!? Дали трябва да сме жестоки? Съдбата всеки сам я кове. Без чужда помощ, без стотинки дадени от добро сърце.

Питам се често как така системата създаде търтеите у нас? Пустеят буренясали ниви, дърветата превземат трънясали полетата.

„Ние сме гладни, но някой друг нека да работи.“

   Че защо ли?

Ами да даде някой друг лев, а не жълти стотинки на някой който прощавайте ама няма да си вземе хляб. Ще предпочете да се напие или пък ще ги проиграе на комар.

А  случайната стотинка на пътя? Те е вашият късмет приятели. Не трябва да я оставяте на произвола. Дори да сте дали на някой безвъзмездно пари, погрижете се и за най- „бедния“ намерен на пътя. Всъщност това е нищожната стотинка изхвърлена без скрупули на шосето, покрай канали, и къде ли не!

В.Софин 19.09.2024год.

 

Да се смееш или да плачеш

 

                                                                    

Да се смееш или да плачеш

                Малка уютна книжарница готова за първия час. Всъщност тука се продават тетрадки, химикалки, моливи раници, подвързии и всичко за децата дочули звънеца, който ги кани за училище.

    Малка опашка пред книжарницата. Млади майки, баби, но не и бащи си чакат реда.

–         Ами можеше и в петък да се вземат нещата за училище, но първо трябваше да каже учителката, какво е необходимо. – споделя една от майките от опашката.

Вие продавачката сте там и се радвате на внимание. Всъщност се опитвате да задоволите вкусовете на клиентките си.

В повечето случаи справяте без проблеми като същевременно сте учудена, че не се купуват химикалки. Мислите си за това с какво ще пишат децата в клас? Да, но майките се придържат строго към нещата, които учителката на тяхното дете е поискала. Нито една гумичка или молив в повече. Ако ги изгуби отрочето, тогава може и да се вземе. Днес обаче, не.

И докато се чудите на безхаберието на майките идва ред на една млада госпожа, която Ви шокира.

Тя иска от Вас тетрадки, които както казва според нея сте задължени да подвържете. Дори учебниците е успяла да донесе. Маникюрът и парфюмът у госпожата Ви идват в повече.

Тук кипвате:

–         Откъде накъде съм длъжна да ви подвържа учебниците и тетрадките на вашето дете?

–         Ами аз ще си платя, колкото струва, защото не мога…

–         Моля!?

–         Ами нали трябва да се вакуумират подвързиите…

–         Моля!? Подвързиите се ламинират за учебниците, а не вакуумират. Иначе няма да могат да се използват.

–         Все тая. Може и да съм сгрешила, но не мога, не зная… - започва да ви гледа госпожата с надежда, и вие откликвате:

–         Ще го направя само заради детето ви, а не заради милите очи, с които ме молите.

Напарфюмираната госпожа също кипва, но се примирява като вижда вашите бързи действия. Вие сте започнали да подвързвате поисканите неща и дори ги слагате в една удобна раничка. Когато вече сте успяла да се справите госпожата с финия маникюр пита:

–         Колко?

Вие сте обидена от такова отношение. Подвързвате всичко не, защото искате пари, а просто за да помогнете на детето на госпожата, която ви измъчва в тоя момент.

–         Не струва нищо! – чувате се, че казвате, но тутакси сте хваната в положение.

–         Тогава нали може да оставя раничката с принадлежностите тук в книжарницата. Детето ще дойде само да си ги вземе.

Вътрешно всичко у вас кипва. Иска Ви се да кажете нещо обидно на госпожата, но тук сте не да се заяждате с клиентите, а просто да ги обслужите безпрепятствено. Все пак сте учудена. Как е възможно да има такива майки? Че по-добре заедно с детето си да ходят на училище. Там ще научат много повече неща отколкото от джиесемите си и Тик Ток.

Вашите мисли обаче си остават за Вас. Майката всъщност облечена като манекенка, с тежък грим, маникюр и парфюм се изсулва сумтейки през вратата на книжарницата.  Вие успявате най-после да си вземете дъх. Опашката пред вратата на книжарницата вече е намаляла, но напрежението все още е тук при другите майки. Които прощавайте, ама повечето не знаят какво да вземат. Нима са слушали внимателно учителката на тяхното дете? Водили са си записки и знаят точно какво да вземат за децата си?

Просто съмнението гризе душата Ви. Но тук сте не да се съмнявате, а да раздавате надежди. На всяка майка мъничка надежда, че детето ѝ ще стане най- умно и разбира се ще успее в живота.

Ами майките? За тях е вече късно. Поне за някои с изискан маникюр, тежък грим и натрапчив парфюм.

В. Софин 17.09.2024год.

"Чудовище"

                                                                             

„Чудовище“

   Някои ще кажат, че Ви няма нищо. Ами имате вид на здрав, храните се добре. Угаждате си. Но Вие си знаете най-добре как системата е успяла да преобрази физиономията, Ви. Може би не сте го искали? Може би сте си мислели, че ще Ви се размине. Глупости. Всеки е там, където заслужава!

Дали?

  Нима не работехте в завод. Нима не ги давахте тия триста болта дето Вапцаров ги беше описал, както го искаше нормата.

Уви! Оказа се недостатъчно, за да е щастлива физиономията Ви. И как, разбира се, когато прощавайте ама „богопомазаните“ разрушиха всичко. Нима те се гордеят с това? С извършената под масата приватизация и раздадените безвъзмездно куфарчета с народни пари?

Чудят се на хората. А и на Вас също. Нима сте виновен, че разрушиха заводите, унищожиха стопанствата, земеделието? Виновни ли сте че искате да живеете и дишате свободно. Образование за Вас и децата Ви, ако сте успели да ги създадете.

Май искането ви е  прекалено!

Никой не ви мисли! Че Вие съществувате ли изобщо?

 Май вече сте се превърнали в „Чудовище“. Джиесеми, компютри, изкуствен интелект, защото видите ли вашия бил, малък. И разбира се дават нищожни пари за да купувате стоките на промяната - генномодифицирани, които идват загрижени за натрупване благосъстоянието на ония, които отстрани Ви се смеят. Не в лицето, защото днес така може да нарушат правата ви, на „Извънземен“. Пардон на самоопределящ се с цвета на кожата, пола и дори и косъма на главата ви, който едва се крепи.

Докато някои потриват ръчички, други гинат на фронта, където се раздава оръжие. Прекалено много за да не бъдете щастливи. Все пак вече сте „Чудовище“. С главна буква, което е лишено от сън, спомени и бъдеще.

Е, Вас не ви обичат. Не ви и мразят. Но все пак понякога се питат:

–         Откъде изпълзя тоя плужек?

     Нима вие сте виновни? Нима вие измислихте схемата, която не дава право на истински живот?

Пишете за нещата от живота, днес и сега. Пишете ги така както чувствате полъха на вятъра край морето, който гали душата Ви. Пишете, защото мразите лъжата.

Изборът е Ваш! Имате право да мълчите като всички други. Имате, но не се възползвате. Нима очаквате правосъдие? Справедливост?

Интересно как медиите пропускат неудобната истина. И така как да вървим напред като тъпчем на едно място.

Избори, които нищо не решават. Нищо не дават. А може би създават ново поколение лишено от мисъл и чувства?

Кошерът на „Осите“ се опитвате да разбуните май? Не са хубави тия неща. Хич даже, не са!

Но правото, избора е Ваш!  Вие сте виновния а не системата, че дори и да не го желаете:  вече ви титулуват с „Чудовище“.

 Бъркате се в неща, които не ви засягат. Но сте истински, а не измислен плужек, който лази там, където не му е работа! Все пак пътят и беше избран от тия, които не искаха да мислите! Удобно, но не справедливо, нали?

В.Софин 16.09.2024год.

 

 

 

Живот или вежди да изпишем

 

                                                                                   

                              Живот или вежди да изпишем

Лъжем се, че живеем.

Разбираме се с хората.

Но още се маем.

Не сме успели с чувствата!

 

Опитваме да се смеем.

Вицовете дават ни почивка.

Но още не умеем –

не сме намерили усмивка.

 

Коментираме, че някои живеят.

Не знаят нищо за съчувствие.

Пари броят - наистина умеят.

Щастието тяхно е, присъствие.

 

Лъжем се толкова близки.

Всъщност колко сме далече?

С изпълзели страсти низки,

живота ни в кавги изтече…!

 

А казват любовта била спасение.

И всеки ден сме с мисълта за нея.

А всъщност без капка откровение -

щастливи сме с нашите си щения!

В.Софин 16.09.2024год.

Сервитьорски поглед

 

                                                                                     

 

На колегите от Пампорово и Боровец!

Сервитьорски поглед

  Добре, че имате поглед. Сервитьор сте. Препълнени чиниите с храна сами скачат в ръцете ви, а краката послушно намират масата за обслужване.

   Очите Ви не спират да дебнат погледите у клиентите.

 Всяко ястие заема мястото си.

Детето взима кебапчетата, майката пилешката супа, а бащата успява да улови пълнените с ориз чушки.

Нямате време за чудене.

 Взимате нови поръчки от съседните маси и отново се втурвате на бой. Всъщност краката Ви без да роптаят, а има ли смисъл да го правят поемат към кухнята, където ръцете ви за сетен път взимат ястията, които чакат сервирането си.

  За момент успявате заедно с колегите, пет на брой да се справите. Но идва и от сервирането.

Забелязвате клиент, който се чуди дали да изяде последната си лъжица с таратор, или пък да я остави. Питате:

–         Може ли? – с надежда да вземете почти празната паница.

Но се оказва, че клиентът е с характер. Вие дърпате паницата, но и той я хваща с бързина на орел. Дърпа я и той, а устата му, които не знаят да мълчат проплакват:

–         Ей, много сте бързи, бе! Още не съм си изял таратора, а вие бързате да от сервирате.

Оставяте му паницата нека си я ближе ако иска, а вие запазили достойнство се втурвате към следващия клиент, който вече е запалил цигарата си и издухва облаци дим върху полу празната си чиния с ядене.

Решавате да бъдете тактичен, но правостоящите гладни чакат отстрани да се опразни масата, за да седнат също за вечеря. Питате:

–         Извинете господине! Това ще го ядете ли?

Шокира ви отговорът:

–         Ние да не сме свине!?

Сконфузен донякъде от сервирате чинията, но това не помага на краката на клиента да опразнят масата за други нуждаещи се от храна.

Минавате с празните чинии към кухнята, където ги оставяте на колегите там, които за сетен път мъчат миялната машина.

Докато се движите покрай масите очите ви следят ръцете на клиентите заети с лъжици, вилици и ножове.. Погледът зяпа и в чиниите. Внезапно чувате глас от дама попрекалила с килограмите си, но това не и пречи да мърмори в ушите Ви:

–         Извинете! Ще може ли готвачът да ми изпържи порция картофки, топли, и ми ги поднесе лично. Вие ми ги носите все студени?

Обвинението върху вашите сервитьорски рамене натежава, но Вие като професионалист не му обръщате внимание.

Но ето, че и друг доста по млад господин ви вика при него на масата. Почва да ви гризе с думите:

–         Не зная как се е получило… Но готвачът тоя път явно е успял по невнимание да изсипе цялата солница върху моето руло „Стефани“ в чинията?

Вие сте длъжен да запазите спокойствие:

–         Не отговарям за солта вътре в ястието. Моята работа е да сервирам и от сервирам чиниите.

Запазили достойнство ги взимате, и докато ги мъкнете към миялното пътьом друг клиент Ви спира с думите:

– Извинете! Ще може ли филийка хляб?

–         Само!? -като вашето питане е подплатено с лека сервитьорска ирония.

Други клиенти по напористи от тоя с филийката, искат люти чушчици, а някои настояват да бъдат обслужени на свободна консумация с кебапчета. Молят и за питиета. Нужно Ви е търпение за да им обясните, че бара е на другия край, където ваши колеги посредством магнитни карти дават нужните количества, алкохол, кафе и безалкохолно.

Втурвате се да събирате поръчките, които  мълниеносно се изпълняват от колегите Ви. Нямате време дори да погледнете клиентите в очите. Пък защо ли? Вашият ястребов поглед е устремен към изпразнените от съдържание чинии, с които ръцете Ви трябва да се справят.

Намирате освободена от нахранени клиенти маса и започвате почистването ѝ, с четка и малка лопатка. Ако някой от клиентите е омазал покривката до неузнаваемост, това не значи, че е китаец, който е доволен от обслужването. Невнимателните му ръце са сторили това. Сменяте покривката и зареждате чисти прибори на масата, салфетка, вилица и нож. Още не сте успели докрай в мисията си, когато нови клиенти, които действат по чевръсто от Вас са седнали на масата. Дори Ви подават и поръчката във форма на касов бон, където се мъдрят гозбите им, които още не сте донесли.

Мърморите си по пътя към кухнята:

–         Ей, много са бързи, бе! Още не сме почистили и вече са седнали…

Но знаете, че всеки клиент дори и най-досадния е в правото си. Някои от тях са забравили какво са си пожелали или маркирали за ядене. Започват с обвинения:

–         Извинете! Но не виждам трите филийки с хляб към храната си; Защо не сте ми сервирали, салатата?

За да излезете от положение досаждате на човека в кухнята с марките. Убеждавате го да ви даде касовия бон с изписаната храна на него, който тиквате в очите на клиента. Той мърмори, че се е объркал, но забравя да Ви се извини. Пък и защо да го прави. Той е тук на почивка. Море, въздух, пясък, любов и щастие веднъж в годината.

А пък Вие нещастния сервитьор сте в командировка. Нямате време да се топнете в морето. Изморен сте. Искате вече всичко да е свършило и да се приберете в къщи.

Писнало ви е от всичко. Нямате избор. Липсват служители. Сервитьорите са малко.

Сърфирате между масите, усмихвате се. Приемате поръчки, правите отстъпки. И всичко това с мисълта: „А бе работа, ама ако можеше… Някой друг да я върши!“

Пък Вие да си пиете уискито, зяпате, морето и влюбените, и от своя страна не да мечтаете само, а да осъществите това, което желае сърцето Ви! Безгрижие и любов, която заслужавате.

В. Софин 16.09.2024год.
 

При Ива

                                                                                     

При Ива

Достигнах долината с буквите.

В самота разхвърляни лежаха.

Подредих им нежни думите,

които с любов при Ива, спряха!

В.Софин На В. Б. 11.09.2024год

Акъл

                                                                                     

Акъл

Макар от всичко вкусил и познал

едва ли днеска бих могъл

когато остарял съм, изкуфял

да дам на някому, акъл!

В.Софин

Сервитьор сте

 

                                                                                        

Сервитьор сте

На клиент сервирате със чувство

краставици, домати, даже таратор.

Правите го сякаш е изкуство

с опит и без опит, вие сте актьор.

Гледате да бъде хранен вкусно

оня, вечно гладния мърмор,

който търси празен коридор

за да ви излъже в малък спор.

Но времето ви липсва за това.

Давате му чушка люта за отпор.

Горкият цял е, но почва да пламти.

Без дъх остава, затова скимти.

Победили сте го даже и не шава.

Но той вече мисли да ви навреди.

Във факт лютив дори безспорен

действате, но вече сте изморен.

Литва долу чинията му в пода,

който актьорски чистите с угода

на клиента, оня вечния мърмор

открил към вас точен коридор.

В.Софин

 

Първият час

                                                                                    

Първият час

Наближил вече е милия час.

Днес, какво ли ще искат от нас?

Напевно звънчето събира с глас

всички готови за първия клас!

 

Буквари умни ще учат със нас

вълшебните букви с нашия глас.

Рисувани феи, цифри на крак

ще смятат задачи в първия клас!

 

Избран с късмет верен компас

по пътя нов и труден за нас -

Учителка мила ни казва на глас,

че най-важен е първият час!

В. Софин 11.09.2024год.

На Коледа - "Перипетиите през погледа на едно петгодишно момиче"

 

                                                                                  

На Коледа

    С какво нетърпение чаках да пристигне Коледата. По интересно щеше да е ако и дядо

Коледа, дойдеше лично. Тогава щях да си поискам толкова много играчки, чак до небето. Кукли, слончета, зайчета и още, още, детска кухня за да готвя на мама и тате…

    Мама пък казва, че не трябвало да искам толкова много. Трябвало да остане и за другите деца. И те да получат играчки. Но дали са слушали? Аз слушах мама цяла година и тя написа писмо на дядо Коледа. Поисках си нова кукла, зайче, гълъбче и лаещо кученце. Вместо това получих голям плюшен жираф. Че той се оказа по- висок от мене. Не е частно някак си. Той да е голям пък аз малка.

Мама каза, че ще порасна. Питах я кога ще стане това а тя:

–         Имай търпение, Софи! Всичко с времето си.

Не ми стана ясно за търпението, но и за времето също. Аз искам сега и веднага да порасна. А не после.

Но мама каза, че дядо Коледа правел подаръци само на децата затова по- добре да си остана още малка. Така де, не всеки ден получавам подаръци.

Отвън сняг вали, а на мен не ми се спи. Така де, ако заспя ще изпусна посещението, което е важно за мене. Дядо Коледа с бяла брада и чувал огромен с подаръци. Любопитна съм какви ли нови играчки е скрил вътре. И защо дава само по един подарък? Аз лично бих искала да получа поне няколко. Колкото повече, толкова по добре.

Мама каза да не бъда алчна. Пък аз не съм. Защото ако бях щях да си изяждам докрай попарата. А аз оставям от нея на гълъбчетата в двора. Белчо и Белка също да си хапнат.

Виж, тате ме успокои. Каза ми, че освен у дома, където живеем дядо Коледа щял да остави подаръци за мен и при единия дядо, а и при другия.

Попитах го дали ще има и при двете ми баби. А той се засмя и каза:

–         Ако слушаш със сигурност.

–         Ами аз слушам, тате!

Не беше много съгласен с мен, защото не си изяждам докрай супата, но му обещах, че ще се постарая.

Ти да видиш! Чудо! Елха в къщи и елхи при дядовците  и при бабите…

И всичките блестят украсени. Лампички мигат и е толкова красиво! Невероятно!

Ами ако нямаше елха? Със сигурност дядо Коледа щеше да ни отмине. Като нищо щеше да си помисли, че няма дете. Пък аз Софи съм още мъничка и искам играчки за да си играя с тях.

Мама ме успокои, че няма как да ни пропусне. Щом види светлинките на прозореца, коледните светлинки на елхата и ще дойде през комина.

Хм! Пък защо му е на дядо Коледа да се мушка, там? Ами ако се заглави, мамо?

Нямало да стане. Дядо Коледа бил вълшебник и минавал дори през най-тесните комини. Правел го, защото обичал децата. Ами възрастните, обича ли и тях?

Оказа се, че ги обичал, когато били малки. Пък и възрастните не се нуждаели от играчки. Те си имали деца, които да ги радват.

Ти да видиш!

В детската градина също дойде дядо Коледа. Но май не беше истински. Брадата му беше от памук, но поне донесе подаръци. Все пак за да си ги получим всяко дете трябваше да каже стихче. Аз също, казах:

„Някой чука на вратата!

Бързай, бързай мамо.

Дядо Коледа пристига

със торба на рамо.

Куп играчки за децата

носи във торбата.“

 

Беше много весело. Дори песничка му изпяхме. Е получих и патенце играчка разбира се.

Така ми станаха подаръците много. Вярно не чак до небето, но все пак достатъчно, за да съм весела на Коледа. Как само не ми се искаше да свършва. Хубаво би било да е всеки ден Коледа и да получавам подаръци. Но мама каза, че нямало да е интересно. И също, че търпението се награждавало накрая на годината. Не ми стана ясно, но разбрах, че дядо Коледа идвал само преди нова година. Какво пък. Мисля да го изчакам и догодина. Тогава ще съм по-голяма и няма да заспя като тая година. Ще го хвана и ще си поискам бебе. Ама истинско, а не играчка.

Мама, пък ми каза, че дядо Коледа не е щъркел и не носи бебета. Все пак си мисля, че ще направи някаква отстъпка за мене. А пък аз му обещавам да слушам през годината. Ще си ям кашата, ще храня животинките на баба и дядо и ще ходя без да мрънкам на детска градина. Честно, обещавам!

А вие деца слушахте ли през старата година? Ако не сте слушали мама и тате няма да има писмо до дядо Коледа и подаръци за Вас. Така, че побързайте! Време няма!

Поздрави от Софи, малката принцеса на тате и мама!

В. Софин 10.09.2024год.

Плачът на розите

 

                                                                      

Плачът на розите – 10.09.2024год

Розите понякога си плачат.

Сълзите стичат им се тихи.

Без цвят любовен унили щрихите.

Изоставени, розите не крачат.

В.Софин

Любовен изгрев

                                                                                         

Любовен изгрев – 10.09.2024год.

Стъпки под небесен купол крачат.

Морето създава им спокойствие.

Двама с бриз погалени се радват.

За тях изгревът, е удоволствие!

В.Софин на В. Б.

Крив свят

                                                                                    

Крив свят

      В тая топла утрин, когато слънцето се смееше, всеки друг беше стиснал нещото между зъбите си. Дори чайките в морето едва си позволиха да разтворят човките си, и то само защото бяха гладни и се нуждаеха от храна.

Ами поздравът? А, усмивката?

От толкова стискане как не ги заболяха зъбите, ей! Едно добро утро да бяха казали поне на смеещото се слънце, на красивия му изгрев. Не. Вместо това всеки дебнеше някого. А имаше и такива, които извръщаха погледи като се правеха, че не са успели да ви забележат. Точно Вас, дето правехте отчаяните си опити да смекчите положението.

Вместо отговор на вашето „Добро утро“, или не ви поглеждаха изобщо, или ви зяпаха пренебрежително с високомерие. А имаше и такива, които гледаха през вас сякаш не съществувахте. Нямаше ви, там край морския бряг. Бяхте невидим. Краката ви бележеха пясъка, но очите вдигнати към вашите гледаха през тях като през огледало. Вас ви нямаше там. Не издържахте и викнахте:

–         Че тук съм, бе. Може да ме докоснете, ако не с пръст поне с поздрав.

Уви! Поздравът вашият така и не стигаше до ушите, които също бяха стиснати и не чуваха. Дори зовът на морето, морските вълни разбиващи се на плажната ивица не проникваше в тях; недоволният крясък на изгладнели чайки, също. Защо ли пък не!?

Нима Вие не сте най-важните! Вашата особа, която мисли, че света се върти само около нея. Вървите с издут тумбак, стискате до болка зъби и не мислите. Краката ви носят по-пясъка на плажа. Морето с нежност хапеше петите ви, които лицемерно се извръщаха към брега без да поздравят изгрева.

Че вземете малко въздух в гърдите си! Нима тук не сте за това? Не.

Какви поздрави? Какво добро утро?

Нямате време за такива изтъркани нежности. А и никой не ви пита, дори изгрева не се интересува от Вас. Чайките дори не ви поглеждат.

Всичко около вас, ви изглежда криво.

Тук сте не да се наслаждавате на природата. Не да се мислите за велик.

Дошли сте на работа.

Плажната ивица трябва да се почисти. Време за поздрави няма. А и трябва ли да има, когато никой не ви пожелаваше лека работа и успешен ден, дори. А утрото, което е добро изобщо Вие, сте забравили. Дори изгрева на слънцето, което ви зяпаше насмешливо, не  успя дори за миг да ви усмихне с отговор, който така ѝ си остана стиснат между зъбите.

В. Софин 10.09.2024год.

Самочувствие

                                                                                  

Самочувствие

Храбро женското самочувствие

проявило мило съчувствие,

докато прибирало заплатата

от картата на милия с присъствие!

………………………

Обиграна опитна въшка

създадена с партийна поддръжка

с навици, без скрупули, задръжка

към новите избори, кръшка!

………………….

„Бонбон“

Когато се разтопи бонбонът

и тонът промени се в крясък

всеки нов, изборен трясък -

с вик на ярост ще счупи клонът,

на все още търпеливия - народът!

 

В.Софин

Когато ехото ни проговори

                                                                                

                                                           Когато ехото ни проговори

Когато ехото ни проговори

мигът едва ли ще повтори

нейде там в морските простори,

че за любовта е нужен втори,

който знае как за нея да се бори!

В. Софин 

Довиждане моренце! - "Перипетиите на едно петгодишно момиче"

                                                                               

Довиждане моренце!

               Стана ми мъчно, когато мама и тате ми казаха, че утре си заминаваме вкъщи. А, моренцето? А дядо ще го вземем ли?

Мама каза, че дядо тази вечер бил на мое разположение. Не ми стана ясно това положение, но разбрах, че щял да бъде с нас.

  И за да не тъгува моренцето за нас всички си взехме довиждане с него. Тук бяха, мама, тате, аз Софи и дядо.

    Едва влязохме вътре в моренцето и вълните ни подгониха. Така каза мама, а пък аз се опитах да плувам. Тате, а после и мама ми помогнаха да  го направя. Не зная дали се получиха нещата, но дядо взе да снима.

–         Стига дядо! Ще ти свърши лентата…!

Пък дядо спокойно:

–         Е, няма как това да стане, Софи. Имам резерва.

Каква беше тая резерва не зная, но дядо направи дори видеоклип! В него бяхме, аз, мама и тате!

Дядо каза, че това било мил спомен. Съгласна съм с него, но не ми се искаше да е така. Не можеше ли да бъдем всеки ден на моренцето. Че тука е толкова хубаво. Децата играят на пясъка. Има толкова много хора.

Мама каза, че трябвало да се работи и почивката била свършила.

–         Не, не искам мамо да свършва почивката!

       Дядо като за последен ден на морето отнякъде беше успял пак да събере празни черупки от миди. И аз потърсих, но нямаше. Сигурно и някой друг дядо беше събрал всичките за внуците си!

Когато си тръгнахме от плажа и казахме довиждане на моренцето, видяхме няколко малки котенца. Майка им беше при тях и ги пазеше. Бяха толкова милички! Исках да ги взема с мене, но мама не даде. Трябвало да са с майка им.

После всички се приготвихме за вечерта. Аз бях най- нетърпелива. Тате ми обеща да ме качи на влакчето в Лунапарка. Бях много горда, когато успях да го подкарам. А дядо пък направи видеоклип за това. Браво на него!

Бяхме и в магазина за обувки. Някакви много интересни, светещи избраха за мене. Мама си взе обувки и за нея, но моите бяха по-хубавите.

    Всички после заедно с приятели на тате и мама се събрахме на вечеря в „Бриз“. Попитах  дядо какво е това.

–         Кое, Софи?

Хм! Дядо гледа пък не вижда.

–         Какво е „Бриз“?

Оказа се ресторант, където вечерят хората. Пък аз си мислех нещо друго.

Тате подсказа, че било вятър, който се казвал така.

Мама търпеливо ми обясни, че имало различни имена. Вятъра бил  с много имена, пък аз само с едно, Софи. Не е честно някак си.

Мама каза, че нищо повече не можело да се направи  за да се променят нещата.

Не ми стана ясно за нещата, но ги оставих за друг път. В ресторанта беше интересно. Бяхме всички, отвън. Имаше и рожден ден. Една баба също като една от моите я снимаха с торта. Беше весело. Е, не ни черпиха с парче от тортата, но тате обеща вкъщи като се приберем да ми купи.

Не ми се тръгваше от там, но мама каза, че рано сутринта си тръгваме към дома.

Дядо дойде да ни изпрати.

–         Защо не вземем и дядо да си ходи с нас?

Мама каза, че дядо имал още работа. Че не свършиха ли чиниите? Ще го уморят с тях. „Горкият“ – каза мама и добави, че щял да се прибере скоро при баба.

Ние с тате и мама си тръгнахме и оставихме дядо и моренцето сами. Без нашата помощ знам на дядо няма да му е леко. Ще постиска зъби, ще се усмихне само както той си знае, и накрая ще се прибере.

Ех, море! Ех, дядо! До нови срещи!

А вие деца имате ли си дядо или баба, която ви прави снимки и клипове за спомен? Някой държал ли ви е като мен за ръчичка, за да не ви уплаши някоя минаваща кола на пътя?

Морски поздрави от Софи! Ще се видим в детската градина. Има толкова много за разказване. А дотогава, Чао!

В.Софин 9.09.2024год.

 

 

Рисува морето

 

                                                                                                 

                                                       

Рисува морето

Рисува морето с вълни по камъка.

Дантела изтъкала пяната на пясъка.

Заревото нежно очертало за двамата

изгрева избрал любовен, пламъка!

В.Софин  на В. Б.

Интересно място -"Перипетиите на едно петгодишно момиче"

                                                                                  

                                                      Интересно място

    Интересно си прекарваме на морето. Да се похваля… Днес ходихме с мама, тате и дядо на едно място. По пътя срещнахме костенурка. Тате спря и отби колата отстрани на пътя. Мама каза, че това костенурче било Франклин от приказките написани за него. Зачудих се. Че къде беше тръгнало само през гората?

Тате каза, че се било изгубило и търси родителите си. Не зная дали беше така, но за всеки случай мама го премести от пътя в посока към гората. Били минавали много коли на това място и можело да го прегазят.

 Спряхме на едно интересно място. Имаше голяма пътека, където се събрахме всички, мама, тате, дядо и аз, Софи. Тате каза, че това не било пътека, а път. Покрай него бяха сложили пейки. За какво ли бяха направени на това място? Мама обясни, че било за почивка. Докато стигнем до интересното място можело да се изморим и седнем на някоя от тях.

  Попитах мама, къде отиваме. Тя каза:

–         На Бегликташ.

Това беше много трудно за произнасяне, затова я оставих тя, да приказва. Тате пък обясни, че това място било тракийско скално светилище, където хората се зареждали с енергия. Пък аз си мислех, че за това са нужни батерии. Ти да видиш! Слънцето давало енергията на хората.

       Може и да имаше нещо вярно, защото ако не беше тате да се зареди от него и да ме качи на „Конче“ едва ли щяхме да стигнем бързо до това интересно място. Дядо също ми се видя силен. Зареден от слънцето носеше плажната чанта. Само мама с празни ръце вървеше по-средата на пътя. На един павилион тате взе билети за посещението. Че за всичко ли се плаща? Мама каза, че това било решено за да се събират пари за пазене на интересното място. Чудно! Сякаш някой можеше да го открадне тия големи камъни. Кой ли ги бе поставил на това място и защо? Нямах отговор, защото забравих да попитам мама. И то заради дядо, който реши, че трябвало да ни снима за спомен. Седнах на някаква издълбана малка скала. Мама я нарече трон. После видяхме други по малки камъни, където написахме желания. По точно мама ги написа. Дядо винаги мъкнеше тетрадка и химикал със себе си. Откъснахме лист от нея. Трябвало да се напишат желанията и скрият под един от малките камъни за да се сбъднат. Не зная защо, но си помислих за вятъра, който можеше да ги отнесе нанякъде.

    Понеже много обичам куклите си, аз си поисках бебе. Това било тайна. Така ми каза мама на това интересно място. Може и да беше права. Не зная защо, но си помислих за бебето Лея, което понякога плачеше. Моето няма да реве толкова, защото ще го люшкам в количката му.

Както и да беше, беше интересно. Дядо каза, че камъните били забележителност. Че кой няма да ги забележи? Едни такива, големи. Толкова грамадни, че никой няма да събере толкова сила с батериите си, че да ги измести. Но пък можело да се промъкнем през една цепнатина между тях. Ние с тате и мама успяхме, но дядо каза, че не мисли да рискува. Явно коремът му като по голям, можеше да се заглави там. А после, накъде без дядо, който ме разсмива с приказки.

        Когато си взехме сбогом с камъните на връщане по пътя отстрани видяхме две сърнички да пасат. Изобщо не ги беше страх от нас. Мама ми каза, че едната се казвала Точица, също като в приказката за нея..

Докато си почивахме на една от пейките край пътя дядо ми прочете последното написано „Стихче“ за мен. Интересно ми беше. Но беше сгрешил с играта в морето. Вместо“ Балона се надува, надувайте момчета, да стане на парчета – пук“, дядо беше написал, „да топнем  в морето, дупето, пляс…“.

Сигурно го беше направил, защото сега бяхме на морето. Мама, тате, дядо и аз, Софи.

 А, вие деца играете ли на тая игра с родителите си, когато сте на почивка? Опитайте! Не е лошо. Само дето става малко мокро. Но все пак е интересно. Също като срещата с костенуркото  Франклин и сърничката Точица на пътя към онова място дето мама го нарече, Бегликташ.

В. Софин 4.09.2024год.

Липсват думи

 

                                                                                                

Липсват думи

Неповторима все си тая ти

Красиви са очите ти любима

За нас вън лятото цъфти

в едно с морето пак ни има!

 

Понякога ми липсват думи.

Прекалено понякога съм тих.

Но любовта ти ме пробуди,

за тебе пиша пореден стих!

В. Софин  3.09.2024год.  на В. Б.

На море – "Перипетиите на едно петгодишно момиче"

                                                                               

                                                                     На море

                   Всяко лято откакто се помня, а аз съм малка, ходим на море. Мама каза, че този път щяло да има изненада. Че морето си е море. Една голяма вода дето я носят вълните. Защо ли го правят? Още нямам отговор.

На мен ми е добре на сушата. Гледам си морето. Татко ми донася кофичка вода, с която правя морски кончета в пясъка на плажа.

  Та за изненадата…

Посрещна ни дядо. Че кога ли е дошъл? И защо не е на работа?

         Мама каза, че дядо бил в командировка. Не ми е ясна думата ама било работа.

Че тия тука нямат ли си работници!?

Дядо беше събрал черупки от миди на морето, за да ме зарадва. Бях особено щастлива, когато ми подари плюшено сърчице, с което да спя.

   На плажа се събрахме голяма група. Тука край брега на морето бяхме всички. Мама, тате, дядо, Стилянчо, бебето Лея и родителите им.

   Толкова много разхвърлян пясък по плажа имаше тука. Още се питам дали пък са го изсипали на това място за да си играем с него. Тате донасяше вода от морето, дядо пък не смееше да влезе в него. Мама ни намаза гърбовете с нещо!? Каза, че нямало да ни хване слънцето. Че как ще ни хване, когато сме се скрили под чадъра!?

Дядо каза, че морето било направило таратор. Че къде беше киселото мляко!? Само солена водичка.

Мама опроверга дядо, че това били зелени водорасли.

Всички скачахме на плиткото докато вълничките се опитваха да ни хванат. Вярно някои успяха да ни захапят за краката, но иначе си останахме сухи.

       Само дядо ми май се оказа мокър. Все повтаряше, че морето било много влажно. Струва ми се, че го казваше, защото го беше страх от него. Само как пристъпваше бавно за да не го ухапе някоя вълничка.

Мама и тате са много повече смели от дядо.

Играх с тях заедно в плиткото „Скачай във морето и топни дупето“.

Дядо каза, че бил прекалено стар за тая нова игра, но аз си знаех, че го е страх от морето.

На обяд бяхме всички заедно. Аз успях да нахраня с диня не само мама и тате, но и дядо. Три бебета!!! Също като Лея, която все плачеше щом майка ѝ я оставеше за малко сама.

   Не знаех, че дядо ми работеше като сервитьор. Мислех си, че е само писател, който пише детски стихчета. Вместо това го гледах как се учи да носи чинии. Добре, че повечето от тях бяха празни, иначе като нищо можеше да ги изпусне да се счупят долу на плочките.

Много исках да му помогна, но мама не ми позволи. Каза ми, че съм била още малка за да работя.

Ами, че те всичките не са ли…!? Щом ги нахраних с диня на обяд значи са бебета и то големи…

А вие деца храните ли родителите си? Или може би, ако имате баба, тя се занимава с тях?

Поздрави от Софи, която остави куклите си вкъщи, защото не бяха си изяли попарата, която им бях направила за закуска!

В. Софин 2.09.2024год.

 

Пътят на бъдещето

 

                                                                             

                                             Пътят на бъдещето

          Пристигнаха една ранна вечер в селото. Безмълвни черни сенки. Държаха в ръцете си автомати. Подбраха всички. Не забравиха дори децата. Единствено простиха на животните, които живееха в унисон с хората в селото.

Затвориха ги. Огромен хангар. Никой не знаеше, защо го правят. Какво искат!? Какви са целите им?

Няколко натрупани кашона; няколко разхвърляни по пода дървени стърготини. Това беше цялото съдържание на хангара. Не се броеше странната наглед прекалено голяма, но единствена лампа. Намираше се по-средата оградена от една страна от кашоните със стърготини. Лапата мъждукаше скрита в огромна чаша, която имитираше полилей зяпащ право в тавана на хангара.

   Хората вкарани силом вътре се оказаха целите.

Неизвестно защо, безмълвни черните сенки бяха направили малки дупчици в стените на хангара.  Може би за да влиза въздух в хангара за да може да се диша!? Но явно, не!

Трябваше да се отнема глътката въздух. Черните сенки започнаха безразборно стрелбата си поваляйки всички хора наред. Чуха се викове и писъци. Прозвучаха молби, но милостта, която всеки един от присъстващите получи беше излята в олово с форма на куршум.

     С последни сили вече ранена, но не изпускаща детето си, майка обляна в кръв, преди да рухне долу мъртва на пода на хангара успя да се качи на кашоните, където висеше изтръпнала от ужас чашката на лампата, и да промуши вътре единственото си „Богатство“, което искаше да запази живо.

 Последният патрон изтрещя с предсмъртен тон. После стана тихо. Кръвта, солта на живота изтичаше върху цимента. Хангарът се препълни с червено.  Отнякъде се появиха слуги, които започнаха да изнасят труповете, и да ги товарят на камиони.

    Навсякъде разпилени ужасяващи гледки. Преди да издъхнат, в опит за защита някои от хората бяха успели да прегърнат любими, деца, майки, приятели…

    Кръвта беше изтекла като река. Препълнила канали, които водеха навън към свобода. Към оная слънчева топлина към, която се стремим всички.

   Когато залата се опразни и последния труп намери място в камионите отвън се появи чистачът.

Беше сам, ако не се брояха препаратите, които носеше за почистване на кървавите следи. Беше станало хлъзгаво. Прекалено! Това, което не бе успяло да открие спасение отвън, трябваше да бъде почистено. Сякаш нищо не бе, станало. Хангарът си спомняше за житото. Винаги беше пълен до край. Осигуряваше храна на хората от селото. Даваше живот!

Черните сенки обаче го отнемаха.

    Чистачът стигна до средата на хангара, където сянка хвърляше промъкващата се мъждива светлина на огромната чаша с лампата вътре в нея.

Стори му се, че нещо помръдна. Дали пък някой от кашоните, попил от кръвта не падаше?

Погледна ги. Неузнаваеми свидетели на станалото.

Имаше обаче нещо. Чистачът погледна нагоре към лампата.

Вътре в нея в огромната чаша имаше нещо. Озадачен спря за момент почистването. Излезе веднага от хангара, където го срещнаха думите:

–         Почисти ли?

–         Не. Наполовина само…

–         Какво се мотаеш там вътре? Всички следи трябва да изчезнат.

–          Бързам, колкото мога. Но изгоря крушката в чашката на огромния полюлей вътре… Ще взема стълбата и крушка от помещението отпред пред хангара.

–         Само по-бързо нямаме цял ден да те чакаме.

Чистачът взе стълба. Намери крушка и влезе в хангара. Никоя от черните сенки не го последва. А защо ли? Миризмата на кръв вътре се беше просмукала дори в стените на хангара. Единствен чистачът можеше да диша в помещението. Може би, защото не бе участвал в клането.

Когато погледна в чашката на лампата свидетел, едва не извика. Отвътре го гледаха най-чудните сини очи, които беше виждал някога. Очи на дете пълни със сълзи.

–         Ела, миличка! – чу хангарът искането на чистача.

–          Няма! – прозвуча пискливия глас на детето.

–         Няма да ти сторя нищо! – протегна ръце към момиченцето, чистачът.

–         И ти си като другите. Ще ме убиеш!

–         Толкова лош ли изглеждам? Не съм от черните сенки. Аз съм само чистач. Последният от оцелелите във войната. Оставиха ме да дишам кръв. Никой не желаеше да върши черната работа. Условието, което ми поставиха, беше или чистиш или, умираш.

Съгласих се. И ето ме тук. Неблагодарна работа… Но още съм жив, ти си жива и аз ще ти помогна….

–         Как? Като ме предадеш ли? – не му повярва, момиченцето.

–         Не съм предал никого досега. Освен… Може би, единствено себе си… Трябваше да оставя куршумите да източат и моята кръв, но съдбата явно беше решила да оцелея. Сигурно, защото е знаела, че ще те срещна.

–         Не ти вярвам!... – прозвуча уплашен, хълцащ гласът на момиченцето.

–         Избора е твой, но и мой дълг да сторя необходимото. Почакай малко. Веднага се връщам. – обеща чистачът и продължи двубоя с кръвта превзела изцяло хангара.

Внезапно отвън се чу нетърпелив гласа на една от черните сенки:

–         Какво се размотаваш още вътре? Свършвай да не те свършим ние!

–         Не става бързо. Чистенето отнема повече време отколкото вашите куршуми дето излизат от автоматите.

–         Я да млъкваш, защото ти може да си следващият! – прозвуча категоричен глас от черните сенки.

–          Както искате. Няма да избягам. Оставете ме да работя. Обещавам до утрешния изгрев хангара да бъде изчистен окончателно. Дори и окървавените кашони ще махна.

–         Какво има в тях?

–         Дървени стърготини.

–         Добре! Ще проверим на сутринта какво си свършил и дали си заслужил, милостивия ни куршум. Хайде да вървим момчета, че от толкова работа гърлата ни ожадняха…!

В хангара отново стана тихо. Толкова тихо, че единствено се дочуваше хълцането на момичето в огромната чаша на лампата.

Чистачът излезе отвън. Нямаше никого. Единствен оцелял простираше крилете си вятърът, който се блъскаше със слепи очи в стената на хангара.

Чистачът влезе при момиченцето, което се криеше  вътре и го измъкна от скривалището му в чашата на лампата.

Показа му пътя. Оня път, който водеше към свободата; към живота, който трябваше да покълне пак.

А, той? Остана, защото знаеше. Щяха да го преследват докрай. От черните сенки нямаше измъкване. Никой не беше се спасил досега. Никой освен момиченцето с чудно сините очи, което имаше бъдеще!...

В.Софин 1.09.2024год.