Интересно място
Интересно си
прекарваме на морето. Да се похваля… Днес ходихме с мама, тате и дядо на едно
място. По пътя срещнахме костенурка. Тате спря и отби колата отстрани на пътя.
Мама каза, че това костенурче било Франклин от приказките написани за него.
Зачудих се. Че къде беше тръгнало само през гората?
Тате каза, че се било изгубило и търси родителите си. Не зная
дали беше така, но за всеки случай мама го премести от пътя в посока към
гората. Били минавали много коли на това място и можело да го прегазят.
Спряхме на едно
интересно място. Имаше голяма пътека, където се събрахме всички, мама, тате,
дядо и аз, Софи. Тате каза, че това не било пътека, а път. Покрай него бяха
сложили пейки. За какво ли бяха направени на това място? Мама обясни, че било
за почивка. Докато стигнем до интересното място можело да се изморим и седнем
на някоя от тях.
Попитах мама, къде
отиваме. Тя каза:
–
На Бегликташ.
Това беше много трудно за
произнасяне, затова я оставих тя, да приказва. Тате пък обясни, че това място
било тракийско скално светилище, където хората се зареждали с енергия. Пък аз
си мислех, че за това са нужни батерии. Ти да видиш! Слънцето давало енергията
на хората.
Може и да имаше нещо вярно, защото ако
не беше тате да се зареди от него и да ме качи на „Конче“ едва ли щяхме да
стигнем бързо до това интересно място. Дядо също ми се видя силен. Зареден от
слънцето носеше плажната чанта. Само мама с празни ръце вървеше по-средата на
пътя. На един павилион тате взе билети за посещението. Че за всичко ли се
плаща? Мама каза, че това било решено за да се събират пари за пазене на
интересното място. Чудно! Сякаш някой можеше да го открадне тия големи камъни.
Кой ли ги бе поставил на това място и защо? Нямах отговор, защото забравих да
попитам мама. И то заради дядо, който реши, че трябвало да ни снима за спомен.
Седнах на някаква издълбана малка скала. Мама я нарече трон. После видяхме други
по малки камъни, където написахме желания. По точно мама ги написа. Дядо винаги
мъкнеше тетрадка и химикал със себе си. Откъснахме лист от нея. Трябвало да се
напишат желанията и скрият под един от малките камъни за да се сбъднат. Не зная
защо, но си помислих за вятъра, който можеше да ги отнесе нанякъде.
Понеже много обичам куклите си, аз си
поисках бебе. Това било тайна. Така ми каза мама на това интересно място. Може
и да беше права. Не зная защо, но си помислих за бебето Лея, което понякога
плачеше. Моето няма да реве толкова, защото ще го люшкам в количката му.
Както и да беше, беше интересно. Дядо
каза, че камъните били забележителност. Че кой няма да ги забележи? Едни
такива, големи. Толкова грамадни, че никой няма да събере толкова сила с батериите
си, че да ги измести. Но пък можело да се промъкнем през една цепнатина между
тях. Ние с тате и мама успяхме, но дядо каза, че не мисли да рискува. Явно
коремът му като по голям, можеше да се заглави там. А после, накъде без дядо,
който ме разсмива с приказки.
Когато си взехме сбогом с камъните на
връщане по пътя отстрани видяхме две сърнички да пасат. Изобщо не ги беше страх
от нас. Мама ми каза, че едната се казвала Точица, също като в приказката за
нея..
Докато си почивахме на една от
пейките край пътя дядо ми прочете последното написано „Стихче“ за мен.
Интересно ми беше. Но беше сгрешил с играта в морето. Вместо“ Балона се надува,
надувайте момчета, да стане на парчета – пук“, дядо беше написал, „да
топнем в морето, дупето, пляс…“.
Сигурно го беше направил, защото
сега бяхме на морето. Мама, тате, дядо и аз, Софи.
А, вие деца играете ли на тая игра с
родителите си, когато сте на почивка? Опитайте! Не е лошо. Само дето става
малко мокро. Но все пак е интересно. Също като срещата с костенуркото Франклин и сърничката Точица на пътя към онова
място дето мама го нарече, Бегликташ.
В. Софин 4.09.2024год.
Няма коментари:
Публикуване на коментар