Да умееш да вдигнеш стотинката от пътя

 

                                                                    

  Да умееш да даваш, но и да вдигнеш стотинката на пътя

      Свикнали сме, когато плащаме сметките си в магазина да оставяме по някоя стотинка. Вие може и да не сте? Може и да ги броите? Но дали ги вдигате от земята, когато ги видите изхвърлени. Долу в прахта, никому ненужни.

     Но ето, че пред магазина Ви среща човек добре облечен и изглеждащ. Той ви моли за помощ. Иска Ви пари, защото не работел. Че работата да не расте пред магазините? Човек ако не се потруди, не се помъчи за себе си едва ли ще забогатее от някоя дребна подхвърлена му пара.

Но ето, че същият господин, който току що е искал от Вас пари, изхвърля по-  една и две най, дребните от стотинките. Че те пари ли са? Нищо не можеш да си купиш с тях. Дали?

Не забравям да вдигна изхвърлена стотинката намерена на пътя. Може същата да я оставя в магазина. Не една а цели пет. Така ще станат повече.

        „Но моля ви се. Дайте ми пари, а не работа.“

      Не е лесно да се трудиш. Нима сме мързеливи?! Но имаме сила да изхвърлим  на пътя дребните стотинки. Че откъде е тая сила? Не може ли мързеливия да я впрегне да работи за него? Тогава ще започне да уважава стотинката на пътя си. Не за друго, а защото ще знае да я даде на някой наистина нуждаещ се от нея. А дори това ще му достави удоволствие.

 Глупости!

      Удоволствие от стотинките. Но ако Вие мързеливия сте успели да ги изкарате с работа. Тогава? Ами случайно или не видях във Венеция, Италия как хората изкарват пари. Не само с музикалните си инструменти. Възрастен човек. Хвърли шапката си току на пристанището и започна да пее. При това вълшебно. Как може да се отмине такъв човек!? Той не проси, а дава от себе си. А щом дава  значи заслужава да се сложи някоя пара в шапката му.

  А нима оня, който иска без да върши нещо освен да отваря устата в молба: „Дай!“ -  заслужава да му се дадат?

И отново! Спомен:

–Абе ти ми дай пари аз ще си купя хляб! – това не е измислица, а истина, когато решите да помогнете на изпадналия в беда, който отбива мераците ви да му вземете храна.

Ами!? Дали трябва да сме жестоки? Съдбата всеки сам я кове. Без чужда помощ, без стотинки дадени от добро сърце.

Питам се често как така системата създаде търтеите у нас? Пустеят буренясали ниви, дърветата превземат трънясали полетата.

„Ние сме гладни, но някой друг нека да работи.“

   Че защо ли?

Ами да даде някой друг лев, а не жълти стотинки на някой който прощавайте ама няма да си вземе хляб. Ще предпочете да се напие или пък ще ги проиграе на комар.

А  случайната стотинка на пътя? Те е вашият късмет приятели. Не трябва да я оставяте на произвола. Дори да сте дали на някой безвъзмездно пари, погрижете се и за най- „бедния“ намерен на пътя. Всъщност това е нищожната стотинка изхвърлена без скрупули на шосето, покрай канали, и къде ли не!

В.Софин 19.09.2024год.