Довиждане моренце! - "Перипетиите на едно петгодишно момиче"

                                                                               

Довиждане моренце!

               Стана ми мъчно, когато мама и тате ми казаха, че утре си заминаваме вкъщи. А, моренцето? А дядо ще го вземем ли?

Мама каза, че дядо тази вечер бил на мое разположение. Не ми стана ясно това положение, но разбрах, че щял да бъде с нас.

  И за да не тъгува моренцето за нас всички си взехме довиждане с него. Тук бяха, мама, тате, аз Софи и дядо.

    Едва влязохме вътре в моренцето и вълните ни подгониха. Така каза мама, а пък аз се опитах да плувам. Тате, а после и мама ми помогнаха да  го направя. Не зная дали се получиха нещата, но дядо взе да снима.

–         Стига дядо! Ще ти свърши лентата…!

Пък дядо спокойно:

–         Е, няма как това да стане, Софи. Имам резерва.

Каква беше тая резерва не зная, но дядо направи дори видеоклип! В него бяхме, аз, мама и тате!

Дядо каза, че това било мил спомен. Съгласна съм с него, но не ми се искаше да е така. Не можеше ли да бъдем всеки ден на моренцето. Че тука е толкова хубаво. Децата играят на пясъка. Има толкова много хора.

Мама каза, че трябвало да се работи и почивката била свършила.

–         Не, не искам мамо да свършва почивката!

       Дядо като за последен ден на морето отнякъде беше успял пак да събере празни черупки от миди. И аз потърсих, но нямаше. Сигурно и някой друг дядо беше събрал всичките за внуците си!

Когато си тръгнахме от плажа и казахме довиждане на моренцето, видяхме няколко малки котенца. Майка им беше при тях и ги пазеше. Бяха толкова милички! Исках да ги взема с мене, но мама не даде. Трябвало да са с майка им.

После всички се приготвихме за вечерта. Аз бях най- нетърпелива. Тате ми обеща да ме качи на влакчето в Лунапарка. Бях много горда, когато успях да го подкарам. А дядо пък направи видеоклип за това. Браво на него!

Бяхме и в магазина за обувки. Някакви много интересни, светещи избраха за мене. Мама си взе обувки и за нея, но моите бяха по-хубавите.

    Всички после заедно с приятели на тате и мама се събрахме на вечеря в „Бриз“. Попитах  дядо какво е това.

–         Кое, Софи?

Хм! Дядо гледа пък не вижда.

–         Какво е „Бриз“?

Оказа се ресторант, където вечерят хората. Пък аз си мислех нещо друго.

Тате подсказа, че било вятър, който се казвал така.

Мама търпеливо ми обясни, че имало различни имена. Вятъра бил  с много имена, пък аз само с едно, Софи. Не е честно някак си.

Мама каза, че нищо повече не можело да се направи  за да се променят нещата.

Не ми стана ясно за нещата, но ги оставих за друг път. В ресторанта беше интересно. Бяхме всички, отвън. Имаше и рожден ден. Една баба също като една от моите я снимаха с торта. Беше весело. Е, не ни черпиха с парче от тортата, но тате обеща вкъщи като се приберем да ми купи.

Не ми се тръгваше от там, но мама каза, че рано сутринта си тръгваме към дома.

Дядо дойде да ни изпрати.

–         Защо не вземем и дядо да си ходи с нас?

Мама каза, че дядо имал още работа. Че не свършиха ли чиниите? Ще го уморят с тях. „Горкият“ – каза мама и добави, че щял да се прибере скоро при баба.

Ние с тате и мама си тръгнахме и оставихме дядо и моренцето сами. Без нашата помощ знам на дядо няма да му е леко. Ще постиска зъби, ще се усмихне само както той си знае, и накрая ще се прибере.

Ех, море! Ех, дядо! До нови срещи!

А вие деца имате ли си дядо или баба, която ви прави снимки и клипове за спомен? Някой държал ли ви е като мен за ръчичка, за да не ви уплаши някоя минаваща кола на пътя?

Морски поздрави от Софи! Ще се видим в детската градина. Има толкова много за разказване. А дотогава, Чао!

В.Софин 9.09.2024год.