Пътят на бъдещето

 

                                                                             

                                             Пътят на бъдещето

          Пристигнаха една ранна вечер в селото. Безмълвни черни сенки. Държаха в ръцете си автомати. Подбраха всички. Не забравиха дори децата. Единствено простиха на животните, които живееха в унисон с хората в селото.

Затвориха ги. Огромен хангар. Никой не знаеше, защо го правят. Какво искат!? Какви са целите им?

Няколко натрупани кашона; няколко разхвърляни по пода дървени стърготини. Това беше цялото съдържание на хангара. Не се броеше странната наглед прекалено голяма, но единствена лампа. Намираше се по-средата оградена от една страна от кашоните със стърготини. Лапата мъждукаше скрита в огромна чаша, която имитираше полилей зяпащ право в тавана на хангара.

   Хората вкарани силом вътре се оказаха целите.

Неизвестно защо, безмълвни черните сенки бяха направили малки дупчици в стените на хангара.  Може би за да влиза въздух в хангара за да може да се диша!? Но явно, не!

Трябваше да се отнема глътката въздух. Черните сенки започнаха безразборно стрелбата си поваляйки всички хора наред. Чуха се викове и писъци. Прозвучаха молби, но милостта, която всеки един от присъстващите получи беше излята в олово с форма на куршум.

     С последни сили вече ранена, но не изпускаща детето си, майка обляна в кръв, преди да рухне долу мъртва на пода на хангара успя да се качи на кашоните, където висеше изтръпнала от ужас чашката на лампата, и да промуши вътре единственото си „Богатство“, което искаше да запази живо.

 Последният патрон изтрещя с предсмъртен тон. После стана тихо. Кръвта, солта на живота изтичаше върху цимента. Хангарът се препълни с червено.  Отнякъде се появиха слуги, които започнаха да изнасят труповете, и да ги товарят на камиони.

    Навсякъде разпилени ужасяващи гледки. Преди да издъхнат, в опит за защита някои от хората бяха успели да прегърнат любими, деца, майки, приятели…

    Кръвта беше изтекла като река. Препълнила канали, които водеха навън към свобода. Към оная слънчева топлина към, която се стремим всички.

   Когато залата се опразни и последния труп намери място в камионите отвън се появи чистачът.

Беше сам, ако не се брояха препаратите, които носеше за почистване на кървавите следи. Беше станало хлъзгаво. Прекалено! Това, което не бе успяло да открие спасение отвън, трябваше да бъде почистено. Сякаш нищо не бе, станало. Хангарът си спомняше за житото. Винаги беше пълен до край. Осигуряваше храна на хората от селото. Даваше живот!

Черните сенки обаче го отнемаха.

    Чистачът стигна до средата на хангара, където сянка хвърляше промъкващата се мъждива светлина на огромната чаша с лампата вътре в нея.

Стори му се, че нещо помръдна. Дали пък някой от кашоните, попил от кръвта не падаше?

Погледна ги. Неузнаваеми свидетели на станалото.

Имаше обаче нещо. Чистачът погледна нагоре към лампата.

Вътре в нея в огромната чаша имаше нещо. Озадачен спря за момент почистването. Излезе веднага от хангара, където го срещнаха думите:

–         Почисти ли?

–         Не. Наполовина само…

–         Какво се мотаеш там вътре? Всички следи трябва да изчезнат.

–          Бързам, колкото мога. Но изгоря крушката в чашката на огромния полюлей вътре… Ще взема стълбата и крушка от помещението отпред пред хангара.

–         Само по-бързо нямаме цял ден да те чакаме.

Чистачът взе стълба. Намери крушка и влезе в хангара. Никоя от черните сенки не го последва. А защо ли? Миризмата на кръв вътре се беше просмукала дори в стените на хангара. Единствен чистачът можеше да диша в помещението. Може би, защото не бе участвал в клането.

Когато погледна в чашката на лампата свидетел, едва не извика. Отвътре го гледаха най-чудните сини очи, които беше виждал някога. Очи на дете пълни със сълзи.

–         Ела, миличка! – чу хангарът искането на чистача.

–          Няма! – прозвуча пискливия глас на детето.

–         Няма да ти сторя нищо! – протегна ръце към момиченцето, чистачът.

–         И ти си като другите. Ще ме убиеш!

–         Толкова лош ли изглеждам? Не съм от черните сенки. Аз съм само чистач. Последният от оцелелите във войната. Оставиха ме да дишам кръв. Никой не желаеше да върши черната работа. Условието, което ми поставиха, беше или чистиш или, умираш.

Съгласих се. И ето ме тук. Неблагодарна работа… Но още съм жив, ти си жива и аз ще ти помогна….

–         Как? Като ме предадеш ли? – не му повярва, момиченцето.

–         Не съм предал никого досега. Освен… Може би, единствено себе си… Трябваше да оставя куршумите да източат и моята кръв, но съдбата явно беше решила да оцелея. Сигурно, защото е знаела, че ще те срещна.

–         Не ти вярвам!... – прозвуча уплашен, хълцащ гласът на момиченцето.

–         Избора е твой, но и мой дълг да сторя необходимото. Почакай малко. Веднага се връщам. – обеща чистачът и продължи двубоя с кръвта превзела изцяло хангара.

Внезапно отвън се чу нетърпелив гласа на една от черните сенки:

–         Какво се размотаваш още вътре? Свършвай да не те свършим ние!

–         Не става бързо. Чистенето отнема повече време отколкото вашите куршуми дето излизат от автоматите.

–         Я да млъкваш, защото ти може да си следващият! – прозвуча категоричен глас от черните сенки.

–          Както искате. Няма да избягам. Оставете ме да работя. Обещавам до утрешния изгрев хангара да бъде изчистен окончателно. Дори и окървавените кашони ще махна.

–         Какво има в тях?

–         Дървени стърготини.

–         Добре! Ще проверим на сутринта какво си свършил и дали си заслужил, милостивия ни куршум. Хайде да вървим момчета, че от толкова работа гърлата ни ожадняха…!

В хангара отново стана тихо. Толкова тихо, че единствено се дочуваше хълцането на момичето в огромната чаша на лампата.

Чистачът излезе отвън. Нямаше никого. Единствен оцелял простираше крилете си вятърът, който се блъскаше със слепи очи в стената на хангара.

Чистачът влезе при момиченцето, което се криеше  вътре и го измъкна от скривалището му в чашата на лампата.

Показа му пътя. Оня път, който водеше към свободата; към живота, който трябваше да покълне пак.

А, той? Остана, защото знаеше. Щяха да го преследват докрай. От черните сенки нямаше измъкване. Никой не беше се спасил досега. Никой освен момиченцето с чудно сините очи, което имаше бъдеще!...

В.Софин 1.09.2024год.