Все още помня, миналото сладко,
Вървейки, уверено до татко!
Стоят там, най-отгоре. На стелажа. Обувки. Татковите обувки.
Него вече го няма. Минаха години, откакто коварна болест го отне завинаги от
мен и моята сестра. Вглеждам се днес в обувките на татко и си мисля. Колко
страшно, много са самотни! Стоят самички най- отгоре… Виждам, как ме гледат, с
мълчалив укор когато минавам покрай тях. Сякаш татко е там и ми хвърля поглед
от време на време, за да ми напомни времето, когато заедно крачехме по –сложния
друм на живота.
Добре си спомням, когато с новите, тогава обувки, татко се
връщаше от работа. Съвсем грижовен към тях, той им слагаше вакса и ги лъскаше
до блясък. Всеки ден, когато татко се прибираше от работа, аз следях с нетърпение
неговото завръщане у дома. Гледаме го,
понякога с майка ми, как се задава далеч от завоя и спорим, дали наистина е
той. Нашият татко!
-Той е! – казва майка ми. –Познавам си човека. Не виждаш ли,
как се поклаща, както само той си може… Все гледа във върховете на обувките, като че някой ще му ги открадне. Направо ще му ги
свали без да се усети от краката.
-Аз пък, не мога да го разпозная. Много е далеч. –отговарям
на майка ми. –Но май, имаш право. Той е! Нашият татко и никой друг!
После припвам бързо, за да го пресрещна. Зарадван от
посрещането, татко се усмихва и заедно, един до друг се прибираме в къщи.
Поглеждам с тъга, сега татковите самотни обувки и въздишам.
Няма го! Не ще обуе никога любимите си лъснати до блясък обувки! Мисля си как
ме зяпат, с мълчалив укор, когато забързан минавам покрай тях и забравям да ги
погледна. Чувствам се виновен. Оставил съм ги, самички! Най- отгоре…! На
стелажа! Спомням си татко ,как се грижеше за тях, с любов. Така се грижеше и за
нас, със сестра ми.
Вярно, татко отдавна го няма. Но чувствам, как духът му,
понякога обикаля наоколо. Спира се пред стелажа с любимите обувки.Милва ги.
После излиза тихо на пръсти, отивайки незнайно къде…!
А на сутринта виждайки, обувките, как светят сияйно, лъснати
до блясък, стоящи все така самотни на стелажа си казвам възклицавайки:
-Татко, пак е идвал! –и ми олеква на душата, сякаш времето,
което отдавна е минало се е върнало тук отново, неповторимо и сладко при мен.
В.Софин
Няма коментари:
Публикуване на коментар