Началото на 90 – сетте, върнаха реквизираната земя, която до
този момент бе в земеделски държавни стопанства. Така наречените ТКЗС –та.
Тогава се чудех, защо толкова много хората спорят и се вълнуват. Те просто се
биеха за нивите, като че ли има злато в тях. То наистина, май е имало, защото в
миналото земята като истинска майка кърмилница ги е изхранвала. Доста свидно,
мъчно било на хората с отнети ниви. Така бе,
по – времето, когато се изграждаше социализъм в държавата ни. Любовта,
към нивите, ливадите –земеделието, била толкова силна, че братя по-някога се
хващали за гушата, вадейки секири и ножове. Никой от тях не искал земята да се
разделя, въпреки, че понякога обстоятелствата го налагали.
Аз и моят баща, след връщането на нивите, също, като други
хора решихме да ги обработваме. Насадихме в местността ,,Мала Дъбова гора”,
картофи. Баща ми реши, че нивата трябва да се загради, поради посегателства на
различни люде. Преминавайки от там, те
се блазнеха да взимат,от плодовете на нашия труд. Имаше и стада, овце и кози,
които също правеха пакости. Скрити с баща ми отстрани в гората подостряхме
колци, с които посредством бодлив тел, щяхме да заградим нивата. Решихме за
момент, да дадем почивка макар и краткотрайно на секирите, които вдигаха шум
наоколо и плашеха прелитащите птици. Не знайно от къде, долу под нивата, на
пътя изникнаха две жени. Огледаха се , ослушаха и като, не видяха никого,
решиха, че е безопасно да минат през засадените картофи. Тъкмо бяха достигнали
в средата на нивата, когато баща ми ги видя. Сякаш ток го удари. Разлютен, той
се развика с висок глас:
-Какво търсите насред нивата? Не виждате ли, че е засадено?
-Ние само минаваме, по – напряко. Не крадем! –отговориха
учудени жените като ни видяха.
-Как така, ще минавате? Кьорави ли сте? Нима не виждате
пътя, който минава долу под нивата? Ако, не се върнете веднага, ще сляза и не
отговарям за действията си! Държа секира в ръцете си! –отвърна баща ми и я
размаха, за да ги убеди, че не се шегува, а говори съвсем сериозно.
-Уф, че лош човек! –рекоха на глас, помежду си жените.
-Аз ли, съм лош? Аз ли, газя във вашата нива? –отговори им
баща ми. –Да не съм ви видял повече тука!?
Когато жените, мърморейки недоволно помежду си отминаха,
рекох на баща ми:
-Все пак, татко можеше и да им разрешиш да минат! Какво
толкова!
-Как така, ще минат!? Не виждаш ли, че смачкаха младите
кълнове на поникналите картофи? Това да не им е бащиния? Нямат право да минават
от тук! Точно за това, както виждаш, заграждаме нивата! –отговори ми, уверен в
правотата си татко.
-Помни сине, земята ни е изхранвала в миналото! Ако я
обработваме с постоянство и се отнасяме и грижим правилно за нея, и за в
бъдеще, ще ни храни!
Докато беше жив, баща ми постоянно говореше с умиление, за
нея. Нивата! На края, когато беше много болен, съжаляваше само за едно, че няма
да я види никога повече. Никога!
Но ето, че старото поколение от което беше татко,
полека-лека си отиде! Замина си! Остави ни,
ние да се борим с бъдещето! Затънали в безпаричие, не можещи да
обработваме земята без нужната, скъпа техника, ние изоставихме всичко. Ниви,
ливади, запустяха! Обраснаха с дървета, тръни! Само малцина, които имаха
нужната за обработване техника на земята останаха при нея!
Удавени в безпаричието, видяхме в политици –безразличието!
Днес, си мисля, прав
беше баща ми да се сърди. Хората просто, трепереха за имота си. Чувстваха
земята, като живо дишащо същество. Погрижиш ли се за него, и то ще се погрижи
за теб, неразумни човече! Ще те нахрани!
За това, както казват, „бащинията”
е мила. С цената на всичко, такива хора като баща ми я защитаваха. Защото
просто казано, те я обичаха, така както обичаха, нас техните деца!
Днес ниви, ливади, земи пустеят! До кога? Никой не знае!
В.Софин
Няма коментари:
Публикуване на коментар