ТАЛАСЪМ

Обичам да измъчвам нощта! Докато, тя чака най после да се изморя и заспя, аз и се опълчвам и като таласъм, обикалям съвестно маршрута си. Това е така, защото съм имал щастието, да се запозная от близко с охранителния занаят. Денем спя у дома, завит под одеялото, като буба в пашкул, а вечер се излюпвам и се превръщам в нощен таласъм. Като такъв постоянно движа мързеливите крака, като се опитвам да ги правя щастливи. Уви! Вместо да се радват на предоставената им свобода, те протестират, като с голям труд удържат тялото ми да не заспи. Да, но като опитен таласъм ,не ги оставям на мира. Бродя упорито в лунната нощ. Правя го, защото добросъвестна и безпощадна камера, следи всяко мое действие. Тъкмо решавам да се почеша на онова място, където сърби понякога много и хоп, заснела ме гадината.  После ще трябва да обяснявам. Каквото и да кажа в своя защита, ще съм виновен. А камерата, мръсна предателка, ще бъде винаги невинна. Дори времето отвън,  е против моите таласъмски действия. Не му стига, че се точи, цяла нощ лениво, минута след минута, а понякога внезапно се усмихне ехидно и изсипва върху главата ми студен дъжд. Щом реши, че и това му е малко, уверено трупа сняг под моите раздаващи се от работа крака, които се движат неуморно. Всичко това времето прави с цел да ги препъне и дори пълни със снежинки топлия ми врат. Цялата заобикаляща ме природа съюзена, иска да ми напакости. Когато е ясно пък, гледам в звездите и им се моля, бързо да изсветлеят, та да дойде най- после денят. Вместо да ме послушат обаче, те бодат очите ми с ярка непресъхваща светлина. Единствено през лятото сутрин птиците са благосклонни към мен. Преди да съмне и слънцето, стоплящо да сгрее премръзналите мои рамене и звездите най- после да избледнеят, събудени пернатите, почват да пеят. Съобщават на таласъма в мен, че зората е близко. Едва спирам, нетърпеливите крака, които са готови да хукнат към спирката. На нея, ме чака автобус, който благосклонно ще отведе, моя милост таласъма у дома. Уви! Когато слънцето блесне в очите, дрямката изчезва, както се е появила. Дори имам измамното чувство, че съм бодър. Знам обаче, че това е породено от деня. Щом очите ми зърнат самотно, топлото легло, веднага по команда се затварят. Разбирам ги, чувстват се изморени. Кой съм аз, че да споря за това нещо. Затова оставям очите си намира, съвместно с изпънатите в блаженство нозе, да отморят сладко. След малко доволно, мощно похъркване, кара кревата ми да трепери. Устата често ми пресъхва! Косата останала на мен въздъхва. Най-после сили в мен таласъма ,откровено добре дошла, дрямката вдъхва!

В.Софин