Вдигаш ли самолета

Един път, ми излезе късмета! Докато чаках след нощна смяна на спирката, автобуса, до мен спря внезапно кола с пловдивска регистрация. Шофьорът, млад мъж, около тридесетте години, учтиво  помоли, да ме откара до града. Току що бях седнал до него, когато той се опита да смути спокойствието с няколко въпроса. Първият естествено беше, на колко съм години. Съобщих му неприятната за мен новина, че минавам петдесетака. Заинтересуван от придобитата ми възраст, шофьорът се опита да ме провокира с нов въпрос:

-Вдигаш ли самолета?- съобщи той безцеремонно във вече, почти заспалите мои уши, които внезапно разбудени успяха да настръхнат от удивление. Изненадан донякъде от смущаващия въпрос, реших да се правя на идиот и отвърнах:

-Какъв самолет, приятелю? Аз да не съм летец?

-Не те питам за това, а дали ти става... –не довърши той, защото го прекъснах.

-Е, след нощна смяна, всеки знае! Става ми... Лошо от недоспиване!

-Виж какво!? Ти бъзикаш ли се с мен? –заподозря умисъл в моя отговор шофьора. После леко изнервен, отново с любопитство попита:

-Как се справяш с жените?

-Нормално, като всеки мъж! –отвърнах на любопитството му и добавих: -Слушам ги! Като ме пратят на пазар, отивам. Когато трябва да се цепят дърва, цепя! Изобщо с всяка работа се справям, щом ми наредят.

-А с „оная” работа бе брате, с „оная”, как се справяш? – леко раздразнен ме запита шофьора и добави: -Виагра, вземаш ли?

-Какво е това? –отвърнах на въпроса с въпрос, правейки се на наивен глупак. Дори почесах за достоверност, оредялата коса на главата си.

-Хапче бе, синьо, за сила!

-Е, все още се чувствам як, щом успявам да цепя дърва и да ходя на работа. Мисля си, че за това не са нужни хапчета!?

В този момент, нервите на шофьора до мен не издържаха, и като намали скоростта на автомобила, внезапно спря и каза с тон не търпящ възражение:

- Слизай!

-Защо бе? Не може ли още малко...? Гледай почти стигнахме...! –попитах учудено.

-Слизай бе, идиот! Нали си силен? Ще повървиш малко и току виж си успял да се прибереш вкъщи.

Уплашен реших внезапно да облекча положението, като заявих с примирен тон:

-Виж, какво приятел! Вдигам самолети, въртолети! Ставам, мога всичко! Дори пия всякакви хапчета, независимо от цвета им...!

Вместо откровения ми отговор да удовлетвори шофьора, той наля огън в отношенията ни. Без да се умилостиви изобщо, разярен и дори обиден той изрева високо, сякаш птиците, които пееха край пътя, разбраха, какво иска.

-Ти си бил, голям кретен бе!?

Докато, се чудех дали да се извиня, шофьора безславно ме смъкна от возилото и хлопна вратата под моя слисан нос. Остави ме, сам на пътя. Почесах се. Позасмях се. Поклатих, угрижен глава. Замислен си припомних, че някога, когато бях на годините на оставилия ме насред път шофьор, баща ми, лека му пръст, не даваше изобщо да говоря, по-опасната тема за жените. А днес!? Виж ги, ти хитреците! Още жълтото им по –устата и мислят, че са по-умни от нас, старите. Как пък не!? Вдигам ли самолета? И чака отговор наглеца! Като се мисли за по-умен, има книги, да чете и се образова...

След тези и други размишления от живота на човека, поех с подсвирване и ведро настроение към вкъщи, където ме очакваше, моята обична Дулсинея –старата домашна котка, която вечер, когато съм у дома, редовно сгрява вечно измръзналите, мои колене!

В.СОФИН