Някога и днес в Метрото

Някога, когато бях млад и щастливо женен в далечната 1989 година имах щастието да разбера, какво е чувството да се возиш в Метро. В източен Берлин или тогава Германската Демократична Република, където бяхме със съпругата на екскурзия, бяхме чували за подземната железница, но нямахме представа, какво наистина представлява. Със закупени от автомат билети, минахме препречваща пътя ни желязна контрола и успяхме навреме да заемем щастливо места в Метрото.

На една от спирките вътре при нас се качи, млад момък от абанос. Неизвестно откъде се появиха две момчета с бръснати глави, които налетяха безмилостно върху студента от Африка. С жена ми, бяхме учудени, защо го бият. Може би заради, черната му кожа. Или, че като такъв, той нямаше право да се вози с другите в метрото. Между другото обаче, никой вътре, не взе отношение към случая. Хората зяпаха какво ставаше и не реагираха. Имаше такива, които дори, извърнаха безпомощно глави, явно възмутени  да не гледат какво се върши. А и ние  с жена ми тогава, останахме слисани и дори уплашени. Като нищо мислех си тогава, ако вземем отношение и ние ще отнесем боя. Тогава нещата стояха така. Днес в 21 век са малко по различни.

Ето го и най после нашето, дълго чакано, успешно построено Метро. Направено удобно за хиляди столичани, то без умора смогва да превозва с постоянство безброй пътници. Заедно, този път с моя син, след закупени редовно билети, спряхме крака пред една от спирките в подлеза. Докато чакахме Метрото да се появи, ми направи впечатление, че повечето дръзнали да се предвижват по този начин са все млади хора. Толкова много! Толкова млади! Сякаш видях внезапно подмладена нова България. Зарадван от видяното най-после успяхме да скочим мълчаливо със сина ми в Метрото. Естествено вътре, бързо уловихме безгрижно клатещите се каишки, които висяха удобно над главите ни, захванати, здраво на железни тръби. Докато стърчах прав, притеснен от ограниченото пространство вътре, защото беше пълно, дори бих казал претъпкано, най после стигнахме до спирка на която трябваше да слезем. Налагаше се да хванем от другата страна Метрото, за да стигнем заветната цел, към която се бях упътил тогава. Тътрейки крака към спирката, минахме покрай камера, която моментално отбеляза нашето предвижване. Поставени удобно, те дебнеха за нарушения от страна на многобройните пътници. Сигурно имаше и такива, които умишлено разрушаваха направеното. Защото всеки знае, че струпване на мнозинство на едно място, предизвиква внезапни реакции в криминалния контингент. За момент изпитах чувството, виждайки всичко това, че самия аз, участвам във фантастичен филм. Дали мястото ми бе там? Толкова забързани млади хора! Почти не видях възрастни. Сякаш внезапно се бяхме озовали в бъдещето. Замислен върху тези неща от живота, слязохме със сина ми на спирката и извлякохме непоколебимо крака от подлеза, право пред Народния Дом на Културата. Отивахме там не случайно, защото именно тогава се провеждаше панаира на книгата. Но за това ще разкажа някой друг път, защото именно Метрото,сякаш пръснати декори от фантастичен филм, успя да ме впечатли и накара перото ми, да проскърца отново.

В.СОФИН