Моя приятел, газаджията!

Един приятел с когото се познаваме от малки деца има фирма за монтаж на газови уредби. Безброй коли на граждани се снабдяват с тези средства. С тяхна помощ, успяват да спестят  по някой лев в джоба си. Хубаво, клиенти има! Но не всички разбират, какво им обяснява приятеля. След като уредбата за газ, кацне щастливо и заеме правилното място в автомобила на човека, газаджията му обяснява търпеливо, как трябва да се процедира от тук нататък. Прави го с цел, да не гасне двигателят на колата. Да но, винаги се случва, клиента да забрави препоръката, че трябва да е нежен към возилото си. Също като, към капризна жена, която недоволна все мърмори, той трябва да подхожда с внимание. Вместо това, с нетърпеливо движение на ръката, клиента, бърза да завърти ключа и да запали двигателя. Колата задавена, гасне и отказва да се подчини на грубото отношение на притежателя си. Съвсем естествено е първата мисъл на клиента е, че именно моя приятел газаджията е виновен. И точно в този момент, телефона скрит на топло в джоба на майстора прегрява от позвънявания. С глас нетърпящ възражение, притежателя на газова уредба, започва да се моли. Ако това не помогне, дори повишава тон и заплашва. Свикнал с такива действия от страна на клиенти, приятеля ми учтиво и с търпение, за кой ли път обяснява какво да направи шофьора. Но клиента си пее едно и също, че не той е виновния.

Естествено газаджията се съгласява да види двигателя на мрънкащия шофьор. Току що затваря телефона си, когато недоволен звън отново пристига неканен в ушите му.  Измъчен, той вдига и историята се повтаря пак. Друг особено настойчив клиент, буквално се дере в слушалката: „Не пали, та не пали!”

-Добре де! –успокоява го с усилие приятеля и затваря телефона, видимо изпотен. После добавя:

-Ама, че клиенти! Вечно недоволни! То на българина, ако не му ходиш по задника, нищо не става! Все не се получава!

Дърдори изнервен, приятеля в ушите ми, докато наблюдаваме щастливо, как от чучурчето, църцори в тънка струя, идваща от тръбичката ракия, която двамата съвместно печем.

-Не е лесно! - казва ми той. Звънят по всяко време. Няма събота, няма неделя! Няма закуска, дори обяд и вечеря също. Толкова понякога досаждат, че ако не бяха двамата ми сина, които са опора в живота ми, надали бих се справил. Просто бих се предал! –откровен споделя приятеля  и вдига наздравица.

-Хайде, сега наздраве, докато още някой недоволен, пак не е звъннал.Защото виждаш, че човек и ракия не може да пийне! Ама, че хора! Хиени! –добавя той и най после успяваме да чукнем чашите от които се разнася кристален звън. После отпиваме бавно с наслада, на спокойствие. Спокойствие ли!? Не! Почти веднага, след това отново прозвучава недоволен телефонен звън и пак обяснения без край!