Когато през
лятото Слънцето наднича жарко в порите човешки, никой не може да го търпи. Въпреки
това, той ни е нужен. Без него животът ни ще е прекалено труден. Понякога „Гадината“
ни радва с пламък, който хвърля не само сенки в очите, но и променя цвета им.
Силен вятърът
пристига надул мощно бузите си и прави непоправими бели. Гони задушливите
облаци създадени от него и си играе с тях като дете.
Лошото идва през
Зимата. Тогава колкото и да го ухажваме всички, топлият му дъх ни бяга през
процепите на вратата. Загрижени за болестта му се стараем да бъде винаги добре
нахранен. Въпреки бащинските грижи за него, той не забравя да се държи
разглезено като малко дете. От
постоянния измъчващ го глад бърза да хване ръката ни, която уверено го храни.
При острите зъби, които притежава, болката е неописуема. Истинско куче за което
все се грижим, а не ни дава, да го милваме.
Все пак
чувствителността му помага на премръзналото от студа тяло, да се сгрее и
въздъхне, облекчено. И не само това. Когато гладът бърника в стомаха ни, а
храната стои замразена в хладилника, пак той милият, идва на помощ.
Готви, сгрява, хапе
и е вечно, ненаситно гладен!
Колкото и да се
преструваме без него животът ни, както казах и по-горе, ще е труден.
Огънят, който пази печката, дърветата, които го хранят,
топлината, която раздава, причудливи сенките дето създава, само той милият за
нас вечен си остава!
В.СОФИН
Няма коментари:
Публикуване на коментар