Времето минава покрай нас, улавя ни и ни върти в
центробежната си сила. Всичко тече, всичко се изменя! Чувствата, дори! И те
бягат. Но все пак, някои остават да дълбаят сърцето ни, докато сме живи.
Времето създава спомена, и ако е необходимо, не го трие. Колкото
и да се мъчим, с алкохол или други средства, той се връща... Удря ни под
диафрагмата, изкарва ни въздуха, кара ни да мечтаем... Не за друго а, за отдавна отминалото време.
И днес образът
измъчен на баща ми е пред мен. Стои гледа ме и пита:
-Мъчно ли ти е? Да виждаш ставащото и да не можеш да
промениш нищо!
„Всичко е в ръцете, божии!“ Сякаш този станал отдавна клише
цитат, опира нож до гърлото ми... И аха да го пререже! Боря се! И денем и
нощем, но споменът е пред мен. Стои гледа ме учуден и бие в нервите ми. Или в
това, което е останало от тях.
В болницата! Баща ми
лежи, непоправимо превзет от болестта си. До него бай Васил, човекът преживял,
видял войната. Участвал в нея. Шинелът му пробит с безброй куршуми а той с
кръстче на шията от божи гроб, недокоснат. Съдба! Но тогава в този момент се
намираше с баща ми в една стая.
С бръснач в една ръка и с желание да сторя каквото мога
се отзовах в помощ и на двамата. Обръснах поникналата брада, не само на Татко,
но и на бай Васил. Сторих го, не толкова от молбата на последния, колкото от
чувствата, които ме бяха обзели.
И двамата с една и
съща безпощадна диагноза. Рак на лимфните възли. Лекуващият лекар сподели, че
това е нещо като чума превзела хиляди възрастни хора по-едно и също време.
Спомних си за Чернобил, спомних си за трудното време, с купоните за хляб, олио
и маслото под масата... Просто времето безпощадно бе решило да се намеси. Да
отнеме да убие, да унищожи чувствата на всеки от нас... Спомних си! Макар и да
не исках!
И днес пред погледа ми стои побелялата глава
на Бай-Васил, когото видях за последно тогава, пред моята врата.
-Неговите думи: „Съжалявам за баща ти!“- не му помогнаха да
остане дълго на грешната Земя.
На няколко крачки
само, близо един до друг и двамата вече са намерили спокойствие сред тишината
на без края...
Но не и аз! Не и
аз, който продължавам напред по-пътя. По-онзи път, зеленият описан от Стивън
Кинг, по-пътя грешен по-който всички вървим, без да го осъзнаваме. Без да го
желаем. Вървим във Времето, докато то минава покрай нас и ни удавя в
центробежната си сила...
В.Софин
Няма коментари:
Публикуване на коментар