Получих покана. Вирус някакъв се беше лепнал за мене. Започна
отдалече да тормози личността ми. Ухажваше ме. Заплашваше. Кълнеше се ничком
пред мене. Дори ми се обясни в любов. Показа ми снимки. Съблазнително момиче на
плаж... Моно-кини! Опита с алкохолна реклама. Показа ми разлистена през
пролетта, гора. Видях високите върхове на планини по-които не бе стъпвал още
моят крак. Нямаше успех!
Усетих все пак, че
вирусът бе влюбен в мен. Иначе нямаше как да си обясня настоятелността му. Толкова
труд за моята скромна, не значителна личност. Дали пък не харесваше, лудостта в
мен? Или пък, не свързаните писания идващи неочаквано от ръката ми, мислеща се
за Бог? Дали това бях аз, или пък някой друг...?
Вирусът не се отказа. Продължи обработката си. Безмилостен
опита с музика. Чух нежни песни за любов. Разбрах, че има и комични. Когато не
откликнах равнодушен към старанията му, вирусът закрещя. Нощем почнах да
сънувам кошмари. Идваше в съня ми, прекъсваше прегръдката на жената до мен,
обливаше ме с гореща пот, хващаше ме грубо и ме измъкваше от постелката. Взех
валиум за успокоение. Все виждащ вирусът отново проникна в мислите ми. Какво ли
толкова? Взех че се предадох! Приех го за приятел. с цялото си измъчено от
терзания сърце. Обикнах ли го? Не! Свикнах ли с него? Също не! Въпреки това се
оказа, че не мога без него. Пустият му Интернет! Вирус! Идва убива те...
Превзема те изцяло и не можеш, да му устоиш.
В.Софин
Колкото и да се стараем, няма бягане. Вирусът е проникнал в
гънките на мозъка, и ни прави слаби. Но все пак връзката си заслужава! Особено,
когато е искрена, тя е и необходима... Но все пак, това е вирус, който не
прощава глупостите, които често плещим в Интернет. Въпросът е, трябва ли, ние
да му простим, като е толкова прилепчив, но не и доверчив?
В.СОФИН
Няма коментари:
Публикуване на коментар