Цял живот се опитвам да се измъкна от правилата и за моя
беда все повече затъвам в тях.
Някога в училището мъчех, граматиката. Опитвах да подчиня и
математиката. Дори подложих крак на историята, където можеше да се лъже поне
малко...
Но за да мамиш правилата и да се измъкнеш сух поне донякъде
от тях, ти трябва талант. Цял живот слушам оплакването на хората. Писнало им,
но са хванати в капана на тези измислени правила и не могат да мръднат на
въздух. Не ги разбирам!
Мисля си, защо пък
точката да не я сложа още в началото на съчинението. А за разнообразие в края
на изплютото с труд едва пръкнало се изречение, тирето. Може пък и да имам сили
да започна с питанката и после да задам въпроса... А когато съм силно впечатлен
от нещо, удивителния знак да поставя за респект в средата на изречението.
Думите мога да пиша
от ляво в дясно, за да ги карам да се вълнуват, да ревнуват! Кавичките само в
началото за да може в края точката да поеме облекчено въздух и подготви новото
изречение. Ако пък започна мъката с малка буква за мое удобство и приключа
разсъждението с главна?
Всичко това звучи неразбрано! Веднага моралистите защитаващи
правата, ще избликнат ревейки в ушите ми:
-Не може да вървиш срещу начертаното с мисъл, статукво! Даже и срещу ръжена не
можеш да риташ!
Е да! Не мога, вярно! Но пък аз обичам да експериментирам. Мечтая
за не очакваното, не възможното, предизвиканото...!
В математиката и там
наложени строги правила, които увеличават в джоба ни, финикийските знаци.
Изваждането, не е по вкуса на бизнесмените. Събирането е балсам за тяхната душа.
Умножението подчинено на същите правила носи неимоверни печалби. А делението
предизвиква дори, смърт.
Питам се, нима това са златните правила на живота? Да умееш да скриваш от данъчните, парите си?
Да не плащаш? Правила нали? Който си го може, прави го.
В задачата се пита дали аз съм способен да се радвам на тези
измислени правила...? Дали трябва да танцувам, танцът им?
В математиката се оказва, че всички нарушават правилата.
Силният мами, данъчните. Бедният също укрива, залъка си, а връзките платени,
казват другото.
Питам се честно, ако нечия песен започва с последния куплет
и свършва с първия, нима това би объркало чувствата ни? Би изкоренило любовта,
у нас, омразата, измамата? Би ни превърнало в други хора?
Въпроси:
Какво би било, ако лявото е дясно, а дясното ляво? Нима то,
не е! В управлението най-добре проличава в партиите които с успех се
пребоядисват. Тогава? Правила нали? Удобни за някого, но не и за мен, който
иска просто, свеж въздух.
В кръчмата стои вечната дилема: дали пълна чаша или половин,
да ни налеят. Дали с вода, или чисто, с лед, без лед, менте или пък домашна под
масата? Правила?!
-Дай бе! –крещя ожаднял. –Глътка само...! От шишето
искам, и го плащам цялото!
-А чашата трябва ли да скучае, господине? –пита ме с усмивка
кръчмарят.
-Какво ме интересуват чувствата и... Пък и ще остане чиста,
почти девствена. Защо да и създавам напрежение? Малко ли е в този наш,
прокиснал живот?
Естествено чул тези думи, кръчмарят омеква и шишето на
двойна цена е мое. Все пак нужно е и жертви да се дават някога. А щом го плащам
двойно, значи ползвам моите правила. А мнозинството? Страда то, но не вижда
изхода, който е да бъдем честни със себе си и да не се впечатляваме от статуквото
наложено ни, не само днес, не вчера и преди години, а от преди няколко века. Все пак
щом имаме на разположение мозък, трябва ли да го подчиним в правила, които не
са наши?
В.СОФИН
Няма коментари:
Публикуване на коментар