Докато вървя
през боровата гора по-една и съща пътека през годините, неочаквано ме връхлита
спомен. Ето тези дървета, преди ги нямаше, а виж днес, извисили правото си на
живот?! По-нататък пънове, които също крещят в лицето ми, за детските години,
когато трудно беше да се открие, повалено дърво. Макар пътеката днес да е
различна, тя ми се вижда странно позната. Оголени поляни, липсващи храсти.
Други като тях, никнали на място, някога когато там имаше само трева. Всичко
тече! Променя се! Вървя, мисля и въздишам. Прибирам се угнетен.
Спъвам мислите с
телевизионно предаване. За мое спасение изникват реклами, които ме унасят в
дрямка, която ме кара да сънувам.
Вървя отново през
боровата гора, която ми е до болка позната. Гледам си пътеката и не се
отклонявам. Въпреки това отстрани, надничат лица.
Погледът ми е
привлечен от тях. Част от боровете стоят, така както ги видях днес. На мястото
на пъновете, из коренените от вятъра и времето дървета ме гледат очи. Хиляди,
бих казал.
Съзирам майчините.
Умилени гледат в мен и сълзите валят. Виждам и бащините... Опитват се да бъдат
строги, както някога, но вместо това и там, капят сълзи. За моя изненада
отстрани пътят беше почти изцяло зает с образите на приятели. С някои от тях се
бях разделил наскоро с други, отдавна... Въпреки това, сега те стояха и ме
гледаха... Толкова много очи! Всички насълзени, но имаше и такива, които
въпреки нелеката си участ, намираха сили да ми пратят въздушна целувка
придружена, не с гримаса, а с истинска усмивка... Някога така, както беше в
миналото.
Внезапно заръмя! Вместо дъжд, отгоре,
литнаха снежинки. Боровата гора потънала в бели окраски се почувства освежена. Краката ми започнаха да се пързалят. Трудно
налучкваха пътеката. Трудно намираха пътя на спомена...! Въпреки това, не
спряха да се борят. Очите ми...! Моите очи също насълзени, гледаха, търсеха,
ровеха, искаха...! Но времето не си позволи да ме облагодетелства.
Внезапно в ушите
ми прогърмя недоволното мяукане на моя котарак Тошко, който беше тръгнал, да
търси правото си на вечеря. Събудих се.
Уж всичко
изглеждаше по-старо му, но душата ми плачеше. Изтрих предателските сълзи от
очите си, погалих Тошко и се отправих към кухнята, където си позволих да
усмихна с храна, малкият си мяукащ приятел.
В.СОФИН
Няма коментари:
Публикуване на коментар