Въпреки монологът,
който използва в своя защита, той се усети притеснен. Опита не само с азбуката.
Показа се артист, докато размахваше въодушевено ръце в обяснения. Дори се
усмихна благоразположено. Уверено кимна с глава.
И тъкмо да се
поклони очаквайки овации, когато нечакано от очите му две бистри кладенчета,
бликнаха сълзи от напрежение.
Шестото му чувство появило се внезапно, говореше за провал.
Изпуснал беше нещо. Но какво?
Докато се мъчеше да проследи изпуснатата мисъл, докато
търсеше спасение и секундите летяха безметежно, прозвуча ласкав гласът на
учителката по български език, до него:
-Коя буква забрави да кажеш, Иванчо?
-Знам ли!? –вдигна рамене в почуда Иван.
-Ами... твоята буква, не се ли сещаш, коя е...?
-М-м! Мисля си за „М“! Защото започва с „мама“...!
-Ами...! Твоето име?
-Какво за него? –поти се първокласникът Иван и дори се
осмелява да чеше по розовялото си от срам ухо.
-С коя буква започва името ти? –търпеливо учителката
продължава да нищи Иванчо, очаквайки правилният отговор.
-„И“ –май беше!
-Точно така Иванчо? Браво! –хвали го учителката.
-Знаех си, че нещо съм пропуснал... –облекчен от похвалата
Иван изтрива сълзите си и дори намира време да се усмихне, защото точно тогава именно
прозвучава гласът на спасението – звънецът, който благоразположен оповестява,
края на часът по български език.
В.Софин
Няма коментари:
Публикуване на коментар