Пристрастен човек

Двама приятели, поради случайни обстоятелства, не били се срещали няколко години. Късметът им провървял, точно на Коледа. Когато тогава, случайно се видели, по- старият Валери, едва познал по-младия Свилен. Той изглеждал много по-възрастен от него. По  изпитото, набръчкано лице на Свилен личало, че е преминал през изпитания, които са го състарили преждевременно.  След като се поздравили за празника, между тях протекъл интересен диалог:

-За къде бързаш млади приятелю? –запитал Валери, Свилен. –Виждаш ми се „износен”!? Да не си болен?

- Не здрав съм друже, но бързам за работа!

-Как така!? Нали е Коледа?

-Няма значение, дали е празник или не, трябва да се работи.

-Като те гледам Свилене, май си станал маниак? –запитал Валери по-младия си приятел.

-Защо мислиш така, друже?

-А бе, не е важно аз какво мисля, важното е да чуеш, какво ще ти кажа!

-Но аз бързам...-не се доизказал, защото Валери го прекъснал.

-Виждам, как от бързане вече не приличаш на човек! Я ела! Ела с мен да пием по един чай и да ти разправя една, две истории, пък после ходи където щеш!

-Е добре де, ще дойда! –въздъхнал тежко Свилен и последвал по стария си приятел до близката закусвалня. Седнали, поръчали чай и Валери се обърнал към по младия с думите:

-Слушай братко, какво ще ти разкажа за вманиачаването. Става въпрос за хора, които са работохолици. Познавах един приятел. Цял живот, от както се помни, той работеше като портиер. Беше свикнал да отваря врати с усмивка и поклон пред гостите на хотела. Те бяха свещени за него. Клиентът винаги има право. Това добре, но изведнъж го обзе манията, да отваря вратите навсякъде, където и да отидеше. По навик, придобит с годините, този приятел раболепничеше пред всякакви хора, които не познаваше. Дори стигна дотам, че когато се прибираше след работа вкъщи и отвореше входната врата на апартамента си, първото нещо което правеше, бе да се поклони и отстъпи по навик назад, като мислеше, че някой ще излезе отвън. И веднъж наистина, това се случи. Когато една сутрин след нощна смяна се прибирал на топло у дома си, отворил входната врата и срещу него излязъл... Кой мислиш? Любовника на жена му! И вместо да постъпи, като истински мъж и да набие натрапника маниака казал: „Добро утро господине!” После се поклонил  с раболепие и отстъпил по навик навън.

-И какво станало после? –попитал Свилен, комуто станала интересна разправяната история.

-Какво ли? Изпратил любовника чак до колата му, за да му пожелае приятен ден и лек път.

-Добре де, а съпругата? Какво направил с нея?

-Нищо! Дори с пръст не я бутнал!

-Защо така друже? – запитал впечатлен Свилен.

-Нали това ти разправям! Портиерът така се беше вманиачил от работа, че по далеч от нея не виждал нищо. А другият случай, който сега ще ти разкажа е за един друг мой познат. Трудеше се в една частна фирма. До толкова се беше вманиачил в работния процес, че дори пропускаше законните почивки, които му се полагаха през деня. Нито закусваше, нито обядваше.  Ако все пак, го правеше, то беше когато е в движение. Целта му явно беше, да не би случайно работата да избяга. И понеже от нея, не забелязваше нищо друго, вечер забравяше да си тръгне от цеха. На два пъти го заключваха вътре. Добре, че беше системата за крадци. Щом тя  ревнеше неодобрително веднага го пъдеха. Иначе, така и щеше да си остане през нощта да работи. Ако ме питаш, дали взимаше пари. Хайде де! Частника ти за простак ли го имаш. Плащаше му, като на другите работници, които бяха съвестни и ползваха почивките си.

-А какво стана с него? – запитал с интерес Свилен.

-Разболя се! Сега лежи в болницата. От това, че не беше се хранил редовно, панкреасът му отказал. Това го стигна, защото беше маниак. Но третата последна история, която ще ти разкажа, надхвърля всичко. Слушай! Друг един познат, стар колега на жена ми, две години беше без работа. Най после от общината го назначили, като гробар. Знаеш братко Свилене, тази работа е специфична и не, на всеки му е приятно, да бъде такъв. Но, човекът стоял безработен две години се съгласил Все пак гладен, не се стои. Знаеш, че тази работа зависи от обстоятелствата. Когато някой починеше, той трябваше да изкопае съвестно гроба. И той го правеше. Лошото беше друго. Имаше дни, когато всички хора от града, така се вкопчваха в живота, че никой не умираше. Да, но вместо да си почива маниакът, продължаваше да копае ями. В резултат на което, гробищният парк заприлича на решето...

-Какво стана, пък с него? –прекъснал Свилен Валери.

-Кмета го уволни!

-Защо, нали съвестно вършеше работата си?

-Именно за това! Така се случило, кмета присъствал на погребение на близък човек. Подхлъзнал се и паднал в изкопаната яма зад него. Именно за това го уволнил, че се е престарал в работата.

-Но това, не е справедливо!? –възроптал Свилен.

-Справедливо е, защото този човек прекалил с пристрастността си. Дори вола като оре, оре! Измори се, па спре. Но ако човек е маниак, той продължава, ли продължава, да бачка, докато не се гътне.

-Защо приятелю ми разправяш тези истории!? Да ме плашиш ли?

-Не те плаша Свилене. Само,  като те гледам на какво си заприличал външно, разбирам че си пристрастен. При това маниак, който е тръгнал Коледно на работа.

-Но нали трябва да се работи? –оспорил Свилен твърдението на Валери.

-Трябва да! Но има кодекс на труда в който е записано, че работното време е точно осем часа. И нито секунда повече! А и почивките, които са указани също трябва да се спазват. Прекалената работа Свилене, довежда работохолика до болест. Много добре знаеш, че с работа пари не се вземат. Това става по често, само с далавери и измами... Така е устроен животът! А, че има будали, които не виждат по далеч от работата си има. Но защо ти Свилене, да си маниак? Не виждаш ли докъде си я докарал? Изглеждаш по възрастен от мен, а в действителност си по-млад...

След тези думи, казани с горчивина от Валери, излезли отвън и всеки поел по-пътя си.  Свилен размислил и решил, никога повече, да не работи извънредно. Все пак животът казват е един. Освен задължителната работа, съществува, любов, чист въздух, приятелство, планини, гори и естествено други полезни хобита с които един честен човек, може да се занимае.

В.СОФИН