понеделник, 29 декември 2014 г.

Доверието на баща ми!



Днес, когато връщам, мислено назад времето, разбирам доверието, което имаше баща ми към мен. Усещам пак, топлия му поглед, виждам усмивката му, чувам как неговия глас изрича думата- „Браво!”. Всеки знае, че родителят, не винаги удовлетворява искането на детето си. Но когато вярва безрезервно в него и го обича истински, бащата не се колебае. Бях едва в четвърти клас, когато със съучениците, решихме да опитаме, дали ставаме за музиканти. И когато до ушите ми достигна изявлението на другарите ми в клас, които бяха успели да докоснат нетърпеливо ръце до току що закупената им китара и на мен също ми се прииска да опитам. Въпреки, че майка ми беше изцяло против да се прахосват пари за глупости, баща ми повярва в мен. И един ден, когато почти манията да държа китара, ме беше напуснала, той изненадващо, пъхна в ръцете ми „Кремона” с думите: „Опитай синко! Ако имаш талант ще се получи, ако пък не, тепърва е времето пред теб, за да разбереш в какво най много те бива!”. Щастлив поех инструмента от него и опитах, но разбрах, че не това е моето поприще.
Не съм забравил и думите му, когато погледнеше в бележника от училище и видеше в него двойка. Леко намръщен, с тъжен глас той ме питаше: „Защо?”. После добавяше съкрушено: „Всичко давам за теб и сестра ти, да се изучите! Утре, като пораснете, да не страдате! Да станете, честни хора с които на старини да се гордея!”
Въпреки думите му изречени с горчивина, баща ми винаги подписваше слабата оценка, като през това време втълпяваше в ушите ни, че трябва да внимаваме в училище.
Когато сядахме на обяд или вечеря, той винаги гледаше по хубавата храна да бъде за нас със сестра ми. Майка ни, постоянно му се караше за това, защото мислеше, че с този жест, ни глези. Баща ми винаги отговаряше, че много пъти е хапвал такива „глезотийки” и децата са малки, нека те да хапнат.
Спомням си, сякаш беше вчера, когато случайно разбра, че имам склонност към писането. Или поне се опитвах, да съчинявам, малки стихчета. Видял това баща ми, без да ме попита за нищо, внезапно един ден ме изненада, като връчи в ръцете ми тетрадка,  голям формат с твърда корица. Тогава ми каза с благата си усмивка: „За теб синко и за сестра ти, бих направил всичко! Искам само да сте щастливи!”
Освен това, баща ми, ме научи да обичам и разбирам природата. Редовно всяка година ходехме с него заедно в гората за гъби, малини или ей така, просто на разходка. Докато крачехме през дерета и гори, той постоянно ми казваше наименованията на местността, за да ми стане ясно, всичко. На реката ми показа, как се лови риба с голи ръце. Като пораснах ме научи, как да въртя косата в ливадата. И накрая, когато бе разбрал, че е неизлечимо болен, последната негова мисъл, естествено не бе за него а за нас със сестра ми. Докато сълзите капеха от очите му, той сподели, че съжалява, че не може повече да ни помага.
-Как ще се справяте отсега нататък, не знам! Все пак, когато сестра ти има нужда от помощ, помагай и! –предаде ми той завета си, и като се усмихна измъчено през сълзи добави:
-Все пак, бяхте добри деца! Ядове никога, не сте ми създавали!
Тогава разбрах, че за всеки баща е гордост, когато децата му успеят да се реализират в обществото ни, с честност, талант и не на последно място искрена и чиста усмивка. Любовта и вярата, които той ми вдъхна тогава, вкара във вените ми неподозирана сила . Едно знам, винаги ще помня и виждам усмивката му, гласът му, пак, дори днес стига до ушите ми.
Отново чувам стъпките му! Виждам го пак, как се прибира след обяд от работа и как хлапето, което бях тогава щастливо го посреща на прага на къщата ни! Това отминало в забвение време разбира се, никога не бих забравил!
В.СОФИН 

Няма коментари:

Публикуване на коментар