понеделник, 1 декември 2014 г.

Голямата щука!




Интересни хора са риболовците. Клечат по цял ден на язовира, хвърлили въдици и тръпнат в очакване на голямата риба, която така и не иска да клъвне. Пък и защо, след като от другата страна на пръта, стои сам хванат в примка риболовецът. Стиснал здраво зъби, чака. Да ама от чакане, файда няма. Тук в тази история се появява и моя милост, новакът. Или прощъпулникът, който за първи път лови риба.  Решавам да правя компания на един въдичар, който е вперил немигащ поглед в плувката, която упорито не иска да помръдне. Явно рибата, не е гладна или пък предложената и стръв, не струва нищо. Разгъвам нетърпелив моите, току що закупени риболовни такъми. Куката на въдицата ми ловко хваща в примка червея и ръцете ми с един плах замах успяват да изпратят кордата ведно с плувката във язовира, при което се чу отчетливо цопване.
-Тихо бе, серсем, ще изплашиш рибата! –прозвуча глас до мен. Това е непознатия въдичар, който не отлепва влюбен поглед от плувката си. Чакам! И съседа ми също! Да но рибата, не иска и не иска да се „влюбва” в червея ми. „Интересно!”-мисля аз. „С каква ли стръв лови човека до мен?” И докато се мъча да гадая, риболовеца измъква кордата, ведно с плувката и хвърля поглед в куката. Тя е празна! Явно гладна рибата е успяла да изяде заложената стръв, без да усети въдичаря.
-Мамка и и риба! –псува той. –Ето, че от сутринта, почти цялата стръв изяде. И не се хваща пущината!
-Какво! –осмелявам се да попитам.
-Как какво бе! Проклетата щука! Също като куче, грабва кокала и се омита. А за беда плувката, дори не е помръднала. Пък и куката е цяла! Как става така и аз не знам? –отговори ми огорчен въдичаря и заложи последната стръв на куката. После с опитен замах ловко, почти безшумно хвърли кордата в язовира.
- Ето,така се хвърля! Тихо! А не, като теб, та всички риби, да те чуят и офейкат! –изръмжа  риболовеца доволен и съсредоточи отново поглед в плувката си. Хвърлям поглед в моята. Бавно се носи,поета от тих ветрец, който умело бразди водната повърхност.  Жалостив, решавам да измъкна червея на куката си с цел да му дам възможност, да вземе глътка въздух. Дърпам кордата, но на нея внезапно, нещо се закачи и почна да се размотава с голяма бързина. Риболовеца до мен се ококори, впечатлен и дори позеленя от яд.
-Късметлия! –каза той и добави:
-Я дай, дай на мен, че като те гледам, като нищо ще изпуснеш плячката!
-Едва ли! –инатя се аз. –Въдицата е моя!
-Може и твоя да е, но щуката на нея е моя!
-Как така!? –мърморя недоволно аз и за малко да изпусна въдицата от ръцете си.
-Внимавай бе келеш! –изрева в лицето ми въдичаря и ловко ме отблъсна, като същевременно успя да отнеме от мен пръта с опъващата се корда.
-Гледай и се учи! –каза ми той. После с ловко движение, започна да мъчи рибата. Отпусне кордата, дръпне, пак отпусне, докато най после се показа тя. Щуката! Огромен зъбат звяр! Погледна ни в очите свирепо, сякаш искаше да ни унизи с това и отново набрала сила  се дръпна. Да но опитния въдичар до мен, нали не е вчерашен? Леко я засече и я измъкна на плиткото, като без да поглежда към мен извика:
-Какво дремеш бе, келеш!? Давай бързо, големия кеп!
Скочих, хванах прибора и малко неловко подхванах отдолу големия хищник.
-Е справихме се! –ревна с изморен глас опитния въдичар. С дружни усилия ведно успяхме да извадим чудовището. Метър и седемдесет! Толкова излезе след като го измерихме. А тежеше... сам не знам, колко..., но все пак много!
-Сега какво? –питам аз наивно. –Ще делим нали?
-Да бе! Как пък не! Да не би, ти да хвана щуката, че да поставяш условия?
-Но нали, моята въдица ...! – не успявам да довърша изречението си, защото риболовеца ме прекъсна.
-Твоята въдица! Да! Но добре, че бяха наблизо, моите ловки ръце, иначе  като те гледам, какъвто си левак, едва ли щеше да успееш да хванеш нещо. Може би само грип!
След тези гръмко изречени слова, риболовеца ми се изсмя в лицето.
-Не е честно! – с плачевен глас опитвам да протестирам. –Няма ли поне да ми дадеш нещо?
-Ето заповядай! –рече въдичаря и ми връчи моя въдичарски прът. –Хвърляй и си улови!
-Да бе, след толкова, много пляскане и шум във водата, ще хвана дръжки! –отговарям му аз.
-Такъв ти бил късмета! Келеш! –отговори ми риболовеца и запъхтян от зор най после успя да вмъкне огромната щука в багажника на автомобила си. На сбогуване ми каза с успокояваща усмивка:
-На слука!
После запали колата и изчезна от моите очи, които се пълнят със сълзи от пропуснатия голям шанс. Шанс, който както знам, каца на рамото на човека един единствен път в неговия, кратък живот.

В.СОФИН 

Няма коментари:

Публикуване на коментар