Взех ги!

            Ганчо бил известен в селото си с това, че цепел стотинката на две. Когато отишъл в бакалията сутринта за хляб и цигари за жената, магазинера Гошо изобщо не подозирал какво се мъти в душата му. Взел поръчаното Ганчо и като извадил кесията си почнал да брои жълтите стотинки в нея за да плати сметката. През това време обаче отзад се образувала опашка. Видял това магазинера и сръчкал с думи Ганчо:

-Хайде плащай по-бързо! Оти клиенти ме чекат.

-Сега бе, чекай! Нали видиш, гледам точно да ги натъкмя. –отвърнал Ганчо и продължил спокойно да брои стотинките.

-Дай от едрите банкноти! Ще ти върна ресто. –изгубил търпение изръмжал, недоволен магазинерът.

-Да бе! Да! Знам те аз тебе Гоше… От лани имаш да ми връщаш пет стотинки… От мене си ощипал пет, от друг десет… И то знаеш, събират се…

-Ти Ганчо цепиш стотинката на две бе! –възкликнал впечатлен магазинерът.

-Цепя я аз, но и ти Гоше май я цепиш, щом ресто не връщаш…

-Връщам! Връщам но, когато са жълти оти?

-Оти са пари Гоше. Пари които изкарвам трудно. А ти тука наготово, пълниш джобове –обвинил Ганчо магазинера.

-Който, как го умее Ганчо. А ти щом толкова се стискаш, стани магазинер бе!

-Ааа! Мерси! Не сакам. Оти да краднем от народо. И он душа носи…

-Айде бе Ганчо! Оти още се моташ и задържаш опашката?-измърморил недоволен съселянин клиент, който бързал да пусне овцете на паша.

-Какви са тия приказки? –обадила се някаква баба, също неиздържала чакането. -Да не сте у кръчмата та говорите за политика? Я остави Гоше да си върши работата!

-Върши я он. Върши! Нищо не върши, само прибира не потен парите на ората. –изсумтял недоволен Ганчо и подал натъкмените стотинки за сметката. Докато ги връчвал в изпотената длан на магазинера казал:

-Ето Гоше, точно са! Но без ония пет стотинки, дето имаше да ми връщаш от лани…

-Кога бе Ганчо? Не помним да е имало такова нещо. Да не съм ти върнал…?

-Ти мое и да не помниш. Но! –чукнал се по-челото Ганчо. Она главата помни сичко… Даже съм си го записал у тефтеро! –рекъл Ганчо и като измъкнал доказателството го тикнал в очите на магазинера.

-Е що ке речеш!

-Добре де! Виж некаде другаде да пазаруваш! При мене повече, не те ща…

-Много важно! Палим колелото и у съседното село при Драго….

-Много ти здраве! –отговорил магазинерът и изпратил прощален поглед, към излизащия от бакалията Ганчо. –Повече кракът ти да не стъпва тука!

„Е зех ги! Най-после!” –въздъхнал облекчен мислено Ганчо, докато тътрел крака към къщи.

„Ще зарадвам Галя! Нека знае, че Ганчо лесно не могат, току така да минат!

В.СОФИН